— Ясно — прошепна тя с надежда Били да се досети.
Бяха подминали островчето в средата на улицата вляво от тях, където се издигаше църквата „Сейнт Мари Ле Странд“. Мина автобус R52 и гумите му изсъскаха по мокрия асфалт. Сега между тях и улицата имаше метална бариера с прикачени кутии за вестници и няколко привързани велосипеда. Вдясно оставаше заключеният вход на метростанция Странд, който не се използваше вече повече от десет години.
Свиха зад ъгъла и излязоха на Сари стрийт. Врявата на трафика утихна рязко. На няколко метра ги чакаше тъмносиньо ауди, паркирано на широкия тротоар до изхода на старата метростанция. На шофьорското място се различаваше тъмен силует. Осветлението беше изгасено, но двигателят работеше и ауспухът бълваше дим в дъжда. Трима срещу двама. Още двайсет, най-много трийсет секунди и щеше да е твърде късно. Трескавият й поглед отбеляза ниска порта от ковано желязо до някакъв вход, две мръсни кофи за боклук и малка купчина строителни отпадъци. Бог да ви благослови, госпожице Търнър от портландската гимназия, където и да сте. Боричкане.
— Ясно! — изписка Фин колкото глас имаше и се метна с превъртане на тротоара. Ръката й зашари слепешката и след миг сграбчи парче стара водопроводна тръба. Претърколи се с лице към похитителите и замахна силно, целейки се в коленете. Тръбата удари нещо и влажният, хрущящ сблъсък разтърси ръката й до рамото. Мъжът изпищя и изпусна вестника и чадъра. Фин видя, че в ръката му наистина има оръжие — плосък, тежък на вид автоматичен пистолет. Сетне се възцари хаос.
— Is do nach bhfuil seans ar bith ann! — изкрещя Били, завъртя се на пета и изрита мъжа зад себе си в слабините. — Perite! Irrumator mentula! Spaculatum tauri!4
Фин мерна онзи в аудито да се измъква иззад волана.
— Насам! — изпищя тя и сграбчи Били над лакътя. Изтича, подпъхна оловната тръба във веригата, която заключваше металната решетка на входа към старата метростанция, и натисна с всички сили. Ръждясалите брънки се скъсаха веднага. Фин дръпна решетката настрани и хлътна в метростанцията, следвана по петите от Били.
Невероятно, но осветление имаше. Поне половината флуоресцентни лампи по тавана на старото фоайе за продажба на билети работеха. Вдясно имаше облицован с бели плочки вход и надпис: „ОТТУК КЪМ МОТРИСИТЕ“. В доброто старо време е имало два големи пътнически асансьора, но сега единственият изход беше по металните стъпала на спиралното сервизно стълбище, стъкмено в шахтата на единия асансьор. И тук осветлението работеше. Двамата поеха бързо надолу, стъпалата дрънчаха под краката им, а ехото умножаваше данданията. Въздухът между старите тухлени зидове беше влажен и спарен.
— Къде отиваме, по дяволите? — извика Били, на няколко стъпала над Фин.
— Откъде да знам? — извика в отговор тя.
Появи се нов звук. Високо над тях — стъпки по металното стълбище, после оглушителен трясък. Старата асансьорна шахта усили неимоверно звука.
— Стрелят по нас! — изкрещя Били.
Изтрещя нов изстрел и звукът се сля със звънтежа от рикошетите в металната конструкция на стълбището.
— Хайде!
Фин тичаше по безкрайните сякаш стъпала. След миг те все пак свършиха. Свършиха при тесен стръмен тунел, ярко осветен… и както се оказа — къс. Фин се озова на старата влакова платформа. Наби рязко спирачки, Били връхлетя отгоре й и я избута напред към чакащото множество. Право пред тях имаше спряла мотриса с отворени врати.
— Мама му стара — прошепна Били.
На стената до тях имаше плакат — трима маршируващи войници с пушки и текст отдолу:
„TAG DER WEHRMACHT 17 MARZ 1942 KREIGSWINTERHILFSWERK“
На стената имаше и голяма метална табела с името на станцията: „ПИКАДИЛИ СЪРКЪС“.
Множеството на платформата се състоеше от мъже и жени със старомодни дрехи, някои държаха свити чадъри, други носеха вестници или пакети. Имаше и мъже в униформи. Немски униформи. Клаксон разцепи въздуха, отвърна му друг от началото на влака. Тълпата се юрна напред и глас с ясен британски акцент извика:
— Внимавайте с пролуката между платформата и влака, дами и господа. Моля, внимавайте с пролуката! Внимавайте с пролуката, mein herren! Auflachen der kluft bitte!
— Определено не е Канзас — измърмори Фин.
Откъм прохода зад тях се чуваха забързани стъпки.
— Какво ще правим? — каза Били.
— Ще се качим на влака.
Смесиха се с множеството и тълпата ги повлече през отворената врата. Кратка пауза, после вратите се затвориха и мотрисата потегли.