— Това е лудост някаква — прошепна Били.
Точно пред тях, хванал се за прикрепения към тавана лост, стоеше мъж с кепето и сивата униформа на сержант от Nazi Landspoliezei, редовната нацистка полиция. Стискаше под мишница брой на „Сигнал“, немската версия на списание „Лайф“. Над него имаше малко рекламно пано на „Д-р Керът“, което гарантираше отлично здраве при редовна употреба. Сержантът от Landspoliezei имаше кобур с пистолет на кръста. Изглеждаше отегчен.
— Дали се качиха? — попита Фин.
— Не видях.
— Знаеш ли къде отива този влак?
— Не, знам само, че онази спирка определено не беше Пикадили.
Немският полицай ги гледаше и на лицето му беше изписана тревога. Понечи да каже нещо, после се извърна.
— От това направо ме побиват тръпки — измърмори Били и отлепи поглед от полицая. До рекламното пано на „Д-р Керът“ имаше още един плакат. Строга черно-бяла илюстрация на силен мъж с навити ръкави на ризата, с кепе на главата и сериозно изражение на лицето. Държеше тежък чук на рамо и имаше огромни мускули. Посланието внушаваше как трябвало да се помага на войниците, жертващи живота си на фронтовата линия, което не звучеше особено смислено, защото мъж с такива мускули трябваше да е на фронта при другите, вместо да работи във фабрика, освен ако нямаше сърдечно заболяване, но тогава не би носил чук на рамо… Били наби мислено спирачки — беше на косъм да си изгуби ума.
Фин стисна ръката му. Влакът започна да забавя.
— Следващата спирка май е доста близо — каза Фин.
— Загазихме — прошепна Били и я сръга.
Вратата в другия край на вагона се отвори с трясък. Двамата азиатци, вече без чадъри, бяха станали трима. Единият разбутваше хората, накуцвайки. Изглеждаше адски ядосан.
— Мамка му — изруга Фин.
Хвърли се в ръцете на нацисткия сержант, измъкна люгера от кобура на кръста му и избута мъжа встрани от пътя си — всичко това с едно движение. Пистолетът беше прекалено лек. Не беше истински. Въпреки това Фин го размаха по посока на преследвачите и половината пътници във вагона се разпищяха инстинктивно. Всички се наведоха, включително и тримата азиатци.
Влакът спря на ярко осветена станция. Табелата гласеше: „ЛЕСТЪР СКУЕЪР“.
— Ама това не е… — започна Били.
Фин метна люгера на пода, когато вратите се отвориха. Обърна се и избута Били на платформата.
— К’во става бе! — Мъж с големи слушалки отскочи назад миг преди да го стъпчат. — Вас кой ви пусна! Гардероб! Мамка му! Провалиха снимките! Шон! Кой, по дяволите?…
Били и Фин, която все така го буташе изотзад, заобиколиха снимачния екип с камерите, прескочиха някакво оборудване и разбутаха безцеремонно тълпата от оператори, осветители, каскадьори, първи, втори и трети помощник-режисьори, озвучители, сценични работници и цял куп зяпачи, натегачи и друга пасмина, които се стичаха при външните снимки на всеки високобюджетен филм. Както можеше да се очаква, някой изрече на висок глас класическата гневна реплика, с която замерят всеки, който попадне случайно на такива снимки и наруши, пък макар и за миг, скъпата и крехка илюзия на седмото изкуство.
— Хей! Не виждате ли, че снимаме филм тука? — Все едно кинематографичната фантазия е по-важна от реалния живот, позволил си нахалството да й застане на пътя.
Били събори някакъв прожектор и нагорещената крушка се пръсна с трясък. Фин мерна плакат, който съобщаваше, че това е снимачна площадка на „Дриймуъркс“ по новелата „SS Великобритания“ на Лен Дейтън, после всичко това остана зад гърба им, когато хлътнаха през някаква широко отворена врата и се озоваха пред ескалатора на истинската метростанция Холбърн. Изкачиха на бегом бавния ескалатор, като разбутваха хората, и скоро се озоваха под открито небе. Намираха се на Хай Холбърн, близо до кантората на Талкингхорн и Британския музей. Дъждът беше спрял. От преследвачите им нямаше и следа. Без да чака, Били стъпи на платното и вдигна ръка. Черно такси наби спирачки. Качиха се и Фин затръшна вратата. Таксито се включи в трафика и Фин погледна назад — куцукащият азиатец и приятелчетата му тъкмо излизаха от метрото. Още миг и щеше да е твърде късно.
— Къде отиваме, ако мога да попитам? — каза шофьорът, без да се обръща.
— Остров Канви — отвърна Били и се намести на широката, удобна седалка.
— Че то т’ва е в Есекс бе, човек! — възкликна шофьорът.
— Ще платя.
— Ще платиш я. Бая разстояние е. Поне трийсет километра.