— По-скоро четирийсет — уточни Били с въздишка.
Шофьорът сви рамене и се включи в средното платно. Десетина минути по-късно вече излизаха от Лондон и се движеха на изток покрай Темза на път към Ла Манша.
— Какво беше онова, преди да подхванеш ругатните на латински? — попита Фин.
— Нещо грубо на корнуолски, което съм запомнил — отвърна Били. — Свързано е с кози и със сексуалните навици на близки роднини.
— Какво има на остров Канви?
— Домът ми — отвърна Били. — „Продъненият флош“.
9.
Попитайте средностатистическия жител на Учита Фолс къде е Маривелес и най-вероятно ще получите празен поглед вместо отговор. За това си има основателна причина — Маривелес винаги е бил в средата на нищото или в преддверието на ада, в зависимост от гледната точка. Малкото крайбрежно градче лежи при входа на Манилския залив, в северозападния край на обрасъл с джунгла полуостров. Пристанището е с дълбоки води и е впило зъби и нокти в основата на гигантски вулканичен конус, покрит с гора. Тази планина обикновено е обвита в тайнствени мъгли, които от време на време отварят изглед към върха й, който пък търпеливо чака по-добри времена, когато да изригне по подобие на побратима си вулкана Пинатубо, отстоящ на няма и седемдесет километра разстояние.
Исторически, някога Маривелес е бил място за престой на навлизащите в залива кораби, а прословутият китайски пират Ли Ма Хонг уж спрял тук, за да поднови запасите си от храна и вода, преди да нападне Манила през 1457 година. Под управлението на Фердинанд Маркос градчето се превърнало в център на така наречена „промишлена зона“ и първоначалният му рибарски поминък бил изместен от фабрики, докове и правителствени офиси, повечето от които бяха празни сега, сдобило се бе дори с атомен реактор, който така и не проработил. Зърнопреработвателната фабрика също не заработила на пълна мощност, провал се оказал и „пластмасовият парк“ за производство на полиетилен. Като се има предвид всеизвестният фетишизъм на Имелда Маркос към обувките и тяхното колекциониране, има известна ирония във факта, че една от малкото оцелели фабрики произвеждаше маратонки. Така или иначе, в общественото съзнание Маривелес се свързваше с две неща — мястото, откъдето е започнал Батаанския поход на смъртта през 1942-ра, завършил със смъртта на десетки хиляди американци и филипински военнопленници; както и мястото, където се произвеждат топките за тенис турнира в Уимбълдън. Макар официално Маривелес да е „първокласен“ град с население от седемдесет и пет хиляди, реално там живеят два пъти по толкова хора, повечето безработни и сврени в копторите западно от пристанището и далеч извън границите на „промишлената зона“. Всъщност, Маривелес е пристанищен град със смесено население, където се стичат имигранти от още по-бедни места по целия свят и където надеждата се намира по-трудно и от работа. Любимата разтуха на жителите му е употребата на шабу, филипинската версия на метамфетамина, забърквана в огромни количества в незаконни и опасно запалими нарколаборатории, плъзнали по целия склон на гетото.
От мястото си в откритата крайбрежна закусвалня Соления Хансън виждаше старомодните кранове, които товареха „Кралица Батавия“ на старите пристанищни докове малко по-нататък. С пристанищните си такси Манила не беше по джоба на старата „Кралица“ и дори фактът, че намериха стока, която да натоварят в Маривелес, си беше истински късмет — стока във вид на бананови обрезки и преработена маниока за животински фураж, което означаваше, че корабът ще вони непоносимо по целия път до Сингапур.
Там щяха да разтоварят банановите обрезки, да качат товар електронни джаджи и да продължат до Рангун с фуража от маниока. После щяха да откарат джаджите до Мадрас, или Шеней, както се наричаше сега, където частите да бъдат използвани за сглобяването на разни неща, от автомобилни касетофони до говорещи плюшени мечета. А след това… бог знае. За момента обаче и Хансън, и „Кралицата“ бяха в Батаан.
Отпи от бирата си и топна парче свинско в лютия сос, с който беше пълна чинията му. Загреба голяма лъжица от хрупкавите октоподи с ориз и прокара храната с още една щедра глътка от силното кехлибарено пиво. Маривелес може и да имаше най-корумпираната общинска власт във Филипините, но пък закусвалните му предлагаха божествена храна.
Хансън беше прекарал цялата сутрин със стария си приятел д-р Ненезио Зобел-Аяла, местния специалист по абортите, пристанищния служител, който издаваше разрешителни на пристигащите кораби, удостоверяващи, че нямат заразноболни на борда си, зет на кмета и изобщо местния рушветчия. Ако не бутнеш нещо на Аяла, като нищо ще ти лепнат едномесечна карантина на кораба, ще ти забранят да товариш и разтоварваш, а може и да те пребият до смърт, хрумне ли ти да стъпиш на брега.