Хансън беше преглътнал отвращението си и се беше включил в познатата игра на „стари приятели“, седял бе с часове с дребната невестулка в задушния му офис над митническия склад, гледал го бе как се налива със скъпо бренди, слушал беше безкрайните му истории за завоеванията му в Ла Зона — местния квартал на бордеите, където жени и момичета, повечето местни и някои на не повече от десет-дванайсет години, упражняваха старата си като света професия в малки, разделени с одеяла стаички, обслужвайки моряци и чуждестранните работници от малкото все още действащи фабрики в Маривелес.
Зобел-Аяла тъчеше на много станове. Не само беше сводник на половината момичета в Ла Зона, но завеждаше и отдела по здравеопазване в общината, което му осигуряваше допълнителен доход от продажбата на безплатни, предоставяни по правителствени програми антибиотици на онзи, който предложи най-високата цена.
Докторът имаше големи планове, които в по-голямата си част засягаха бъдещото му установяване в Америка, но според Хансън далеч по-вероятно беше мазното копеле да свърши с прерязано гърло във водата под някой от кейовете на Маривелес, захвърлен там от местните си конкуренти или от Пентагона — все страни с големи финансови интереси и вложения в лабораториите за шабу и контрабандата из тукашните острови.
Хансън опразни чиниите пред себе си, допи си бирата и остави няколко смачкани банкноти на бара. Смъкна се от старомодния висок метален стол и тръгна обратно по уличката към пристанищната алея. Жегата беше нетърпима. Потеше се обилно, сякаш бирата нямаше търпение да излезе през порите му, капчици пот се стичаха по врата изпод лентата на старата му капитанска фуражка и се спускаха по гърба му.
Въпреки тъмните очила яркото слънце го караше да примижава, отразяваше се ослепително в накъдрената повърхност на водите в пристанището и биеше като чук от безоблачното небе. Хансън знаеше, че като всичко останало в тази част на света, и времето може да се промени за част от секундата, да се извие някой от черните мусони, който да превърне пристанището във вещерски казан и да подмята „Кралицата“ като топка за тенис, но за момента се чувстваше затворен във фурна с термостат на максимум.
Вкусната храна в закусвалнята и петнайсетината минути насаме със собствените му мисли бяха приятно разнообразие след часовете в компанията на мазния доктор, но гледката на порутените складове и боклучавите дюкянчета за моряшки принадлежности покрай кея бързо го върна към реалността. Нетърпимата жега, вонята на разложение и стари въжета, на катран и мъртва риба откъм размътения като трюмна вода прибой беше смрадта на собственото му бъдеще и той го знаеше добре. Безкрайни маршрути през опасно море, за да прекара едни неща тук и да върне други там. Не беше живот това. И ако скоро нещо не се променеше…
Плъзна поглед по крановете, които прехвърляха бавно големи стокилограмови денкове с фураж във въжени примки. На палубата Елиша Санторо, първият му помощник-капитан, надзираваше Конг и неколцината филипински докери, наети да помогнат с товаренето. Докерите бяха само по набедрени превръзки, а Ели носеше дънки и тениска с надпис на „Грейтфул Дед“. Представата за униформено облекло на „Кралица Батавия“ се ограничаваше до избелелия златен ширит над козирката на старата му капитанска фуражка.
Хансън се намръщи, загледан в кея. Банановите обрезки щяха да пристигнат чак на следващия ден, така че какво правеха купчината дървени сандъци на дока до „Кралицата“ и паркираният до тях четиритонен камион „Мицубиши“? Банановите обрезки се транспортираха в чували, също като фуража от маниока, а не в дървени сандъци. А и Зобел-Аяла не беше споменал нищо за друг товар, макар винаги пръв да научаваше за тези неща — всяко пристанищно разрешително задължително минаваше през него.
Докато Хансън наближаваше, от кабинката на камиона слезе някакъв мъж и застана до сандъците. Всички те без изключение носеха познатия печат на „Слазенгер“ — логото с тигър в скок. Мъжът тръгна бавно към Хансън. Беше около четиридесетгодишен, отпуснат, облечен в ослепителнобял костюм, чиято елегантна кройка прикриваше успешно шкембето му. Стъпалата и ръцете му бяха учудващо малки. Обут беше с черни лачени обувки, а на кутретата си имаше по няколко пръстена.