Приблизително тридесет и три хиляди долара в зависимост от дневния курс. Не че имаше значение. Важното в случая беше друго — пликът беше повратната точка, след която преструвките отпадаха. Никой не плащаше толкова пари за превоза на неколкостотин сандъка с топки за тенис.
Положението беше доста неприятно, защото ако Арагас беше в състояние да заобиколи Зобел-Аяла, значи имаше дебели връзки. Да откажеш на такъв човек, вещаеше болезнени неприятности. От друга страна, ако Хансън приемеше плика и след това ситуацията се сговнеше, като нищо можеше да се озове в затвора „Чанги“ с доживотна присъда — което беше адски неприятно като перспектива.
С други думи, беше попаднал в капан — както и да постъпеше, все щеше да сбърка. Потеше се под жежкото слънце и не виждаше никакъв изход. Затова спря да се оглежда за такъв, поне на първо време. Взе плика от Арагас, сгъна го на две и го пъхна в задния джоб на панталона си.
— Браво — каза Арагас, сякаш хвалеше куче, което е научил да ляга и да се прави на умряло. — Добре би било, ако натоварите сандъците възможно най-бързо. Както знаете, в този район дребните кражби процъфтяват.
Така си беше. Всичко, което не е заковано, се смяташе за почтена плячка, макар Хансън да подозираше, че Арагас би могъл да остави сандъците си за неопределено време на кея без местните разбойници да припарят до тях.
— Няма проблем — каза Хансън. Вдигна поглед и видя Елиша Санторо да гледа към тях, облегнат небрежно на парапета при носа на „Кралицата“. На Ели това никак нямаше да му хареса.
— Браво — повтори Арагас. — Радвам се, че постигнахме съгласие по този въпрос. Когато товарите сандъците, нека са на достъпно място, така че да се избегне излишно забавяне при разтоварването. А аз ще се върна в седем тази вечер.
— Ще се върнете? — вдигна вежди Хансън.
— Не споменах ли? — попита Арагас. — Смятам лично да съпроводя стоката си до Сингапур. — С тези думи той докосна с два пръста ръба на шапката си, кимна отсечено за довиждане и се качи в камиона. Двигателят на мицубишито се събуди, камионът отпраши и скоро изчезна от погледа на Хансън, който дълго гледа след него, усещайки буцата на пълния с пари плик да го притиска като тумор.
Ели Санторо слезе по мостчето и стъпи на кея. Плъзна поглед по сандъците, после се обърна към Хансън.
— За какво беше всичко това? Нов товар? — Не беше точно въпрос — Ели беше видял Арагас, беше видял и плика. Може да беше млад, но не беше глупав.
— Нещо такова — смотолеви Хансън.
— Загазили ли сме, шефе?
— Възможно е. — Хансън погледна първия си помощник. Елиша Санторо, като всички останали от екипажа на „Кралица Батавия“, беше аутсайдер. На двайсет и осем, той беше най-младият член на екипажа, с тригодишен стаж във военноморската флота на САЩ, с диплома за първи офицер от американската академия по търговско корабоплаване, и още две години в бреговата охрана, подразделение „Гуам“. А после загубил едното си око при злополука с барбекю на организиран в базата пикник — факт, предостатъчен да подложи безвъзвратно крак на кариерата му, да му отнеме разрешителното за първи помощник-капитан и да осуети всяка надежда един ден да поеме командването на свой кораб. На двайсет и пет години Санторо останал без пари и без работа, с разбити мечти и надежди.
Когато Хансън го откри, Ели свързваше двата края с чартърни плавания между островите в крайбрежните води на Хонконг. След две бутилки уиски и справка с професионалното досие на младежа Хансън го нае на работа с все превръзката на окото. Оттогава бяха минали почти три години и Хансън нито веднъж не съжали за решението си.
— Какво ще правим? — попита Ели.
— Каквото и да правим, все сме прецакани — въздъхна Хансън. — Ще натоварим топките за тенис. Но гледай да ги нагласиш така, че при нужда бързо да изхвърлим сандъците през борда.
— Какво има вътре, как мислиш?
— Хич и не искам да знам, а същото важи и за теб — предупреди капитанът. — Между другото, онзи тип със сладоледения костюм ще пътува с нас, така че си отваряй очите.
— Имаме и друг проблем.
— Сега пък какво? — простена Хансън. Сякаш денят не беше достатъчно гаден.
Ели му подаде жълт лист хартия, който измъкна от джобчето на тениската си. Телеграма. Като всички други на „Кралицата“ и той съвместяваше няколко длъжности. Освен първи офицер, първи помощник-капитан и кормчия на „Кралица Батавия“, Ели беше и радист на кораба.