— И двете — заключи Били.
Влязоха вътре.
Беше истински рай на дреболийки и дрънкулки. Разни неща висяха от потъмнелите греди на ниския таван и по стените — чаши за бира, картини, снимки, корабни макети, лодки в бутилки; безброй рафтове с домашно консервирани храни, детски рисунки, малки гоблени, керамични сервизи… и така до безкрай.
Масите бяха подредени спретнато и нагъсто, всяка с тафтена покривка, комплект за студено сервиране и яркочервени ленени салфетки. Слънцето огряваше весело тапетите — поне десетина различни десена, всичките ярки и шарени. Стар стенопис с рибарски лодки заемаше половината от стената в дъното.
Двама местни седяха на дълга празна маса и четяха вестници от голямата кошница помежду им, те бяха и единствените гости на заведението. Закръглена жена с розови бузи и пъстра престилка им се представи на чудесен английски, предложи им менюта и прие поръчките им. Информира ги, че „Оуде Таверне“ била построена през далечната 1760-а и първоначално се казвала „Prins te Paard“, което означавало „Яздещият принц“.
След няколко минути се върна с огромен поднос, който крепеше с една ръка без никакво видимо затруднение. Фин си беше поръчала нещо наречено uitsmijter, което се оказа пържена шунка с яйца и кашкавал, Били — gevulde pannekoek, две огромни палачинки една върху друга с пържени наденички помежду. Калориите и холестеролът и в двете ястия биха докарали инфаркт на всеки уважаващ себе си кардиолог.
— Мили Боже — каза Били и се облегна назад с въздишка, — прости ми, защото съгреших. — После се ухили широко. — И две години на бягаща пътечка няма да компенсират това чудо.
— По-добре е от алтернативата — подхвърли Фин и отпи от превъзходното кафе, което жената им беше донесла. — Имаме късмет, че изобщо оцеляхме.
— Почти бях забравил — съгласи се Били и лицето му помръкна.
Фин кимна.
— И аз. А не бива, защото води до невнимание, а то е опасно.
— Сигурно си права — каза Били. — Онези типове няма да се откажат току-така. Знам, че дъвкахме тази тема до припадък на лодката, но все още не разбирам какво се надяваха да постигнат.
— Убийство, да речем — предположи Фин. — Някой иска да ни отстрани от пътя си.
— Защо?
— Освен ако в миналото ти няма нещо, за което не си ми споделил, единствената възможна причина е картината.
Били изсумтя.
— Признавам си. През цялото време водих двойствен живот. Аз всъщност съм естонски шпионин под прикритие, който действа замаскиран като обеднял английски лорд с глупаво родословно дърво, което започва още от Будика, или Боадицея, кралицата на кръвожадните икени.
— Значи остава картината.
— Но тя не беше у нас — възрази Били и сви рамене.
— За нищо друго не се сещам.
— Ами онова… онази ситуация с Пиетер Боегарт, моя скъп покоен братовчед и твоя… хм, баща?
— Той не ми е баща — заяви Фин отсечено — и не виждам какво общо може да има въпросната „ситуация“.
— Може да са преследвали теб, а не картината.
— Ако са искали да убият мен, не беше нужно да го правят пред института „Кортолд“. В Крауч Енд можеха да ми видят сметката далеч по-дискретно, не мислиш ли?
— А мен са можели да очистят на борда на добрия стар „Флош“ по всяко удобно за тях време — допълни Били.
Фин кимна.
— Което ни връща обратно към началото. Картината. Последният малък Рембранд, предложен на търг, се продаде за петнайсет милиона лири. Тридесет и шест милиона долара. Повече от достатъчно, за да убиеш.
— Хрумна ми нещо — каза Били и се наведе напред, като бутна чинията си настрани. Подреди в редичка солницата, мелничката за черен пипер и захарницата. — Указанията на Пиетер Боегарт към сър Джеймс. Две основни цели — да ни събере и да ни предаде три неща. Картината, къщата и „Кралица Батавия“. Очевидно има връзка между тях.
— Някакви улики?
— Не, по-скоро игра на заек и хрътки. Имате ли нещо такова в Америка?
— Стражари и апаши — отвърна Фин.
— Да, стига апашът да е един и да оставя улики след себе си.
— Значи Пиетер Боегарт е заекът, а ние сме хрътките, така ли?
— Картината е улика, както и къщата.
— А крайната цел каква е?
— Да уловиш заека.
— С други думи, да намерим Пиетер Боегарт — заключи Фин.
Били кимна.
— Или онова, което е търсел той.
11.
Използваха телефона на „Оуде Таверне“, за да се обадят на две места — на адвоката в Амстердам, който движел, по думите на Талкингхорн, въпроса с къщата, и на д-р Шнеегартен в института „Кортолд“. Не откриха Шнеегартен — отишъл да прави някакво проучване в читалнята на Британския музей, но адвокатът, мъж на име Гуидо Дерлаген, беше в кантората си и каза, че ще ги приеме веднага щом пристигнат.