Две минути по-късно на прага на офиса й се появи човек. Точно както го беше описала Дорис — цикламен суичър с логото на Харвард, обелени маратонки и опърпан пакет под мишница, увит с амбалажна хартия и вързан с канап като онзи, с който по нейния край връзваха балите със сено. Освен суичъра и маратонките, тоалетът му включваше и изтъркани на коленете сини дънки. Определено не беше от типа клиенти, които стискат картина на Ян Стеен или друг шедьовър под мишница.
Е, Дорис беше пропуснала да спомене нещо, а именно, че този тип беше истински красавец, направо свят да ти се завие. Лицето му беше слабо и със слънчев загар, косата — гъста, руса и с избелели от слънцето кичури, тялото — на плувец олимпиец. Очите му бяха големи, сини и примигваха очарователно зад чифт очилца с телена рамка а ла Хари Потър. И мъжът, и пакетът бяха мокри от дъжда. Логично, предвид очевидната липса на чадър. Колкото до възрастта на красавеца, едва ли беше много по-голям от нея, някъде в средата на трийсетте.
Фин се усмихна. Не знаеше какво друго да направи.
— С какво мога да ви помогна?
— Нося тази картина — каза той и й подаде пакета.
Гласът му беше чиста проба оксфордски — истински оксфордски, а не комичната имитация а ла „горещ картоф в устата“ на Лейди Рон. Пакетът беше продълговат, трийсет и шест на четиридесет и осем, точно като повечето картини на Ян Стеен. Мъжът го постави внимателно на бюрото.
— Седнете, моля — покани го Фин и махна към единствения свободен стол в стаята. — Казвам се Фин Райън, между другото.
— Уилям Пилгрим — представи се той. — Били. Вие сте американка.
— Кълъмбъс, Охайо.
— „Сбогом, Кълъмбъс“.
— Филип Рот.
— Първата му книга.
— Али Макгро и Ричард Бенджамин в холивудската версия. Майка ми ме накара да го гледам по телевизията.
— Е — усмихна се Били Пилгрим. — Май изчерпахме тази тема за разговор.
— Картината — напомни Фин.
— Картината — повтори той и кимна.
Фин разви пакета. Масло върху платно, без рамка, платното опънато върху скована основа с ръждясали телчета. И тази картина изобразяваше селска сцена — половин дузина мъже, които седят на пейка под дърво и пият бира. Характерна за художника тема. Подписът в долния ъгъл се състоеше от сбити инициали — ЯХС — Ян Хавиксзоон Стеен.
— Много хубаво — каза Фин. Хубаво, но само толкова.
— Не е на Ян Стеен — уточни Пилгрим, разчел правилно тона й.
— Така ми се струва, да — кимна Фин.
— Защо? Предава се в семейството ми от поколения. Още от холандските ни предци. Винаги сме смятали, че е на Ян Стеен.
— Неговите картини с тези размери са рисувани върху дъбов панел — обясни Фин. — А ако все пак я е нарисувал на платно, то щеше да е залепено за основата или прикрепено с кабарчета. А и за три столетия със сигурност биха добавили подплата и биха я опънали отново.
— О, боже.
— А и подписът не е както трябва. Той е подписвал картините си с „Я. Стеен“, не с инициалите си. Ако не друго, знае се, че е мразил името Хавиксзоон. Но има и добра новина — добави Фин.
— Така ли?
— Ако имате късмет, може да се окаже Кийтинг.
— Кийтинг?
— Том Кийтинг. Известен британски фалшификатор от периода след Втората световна война. Холандските майстори му били нещо като специалност.
— Но не би донесла колкото ако беше на Ян Стеен.
— Ни най-малко, съжалявам.
— Явно знаете доста за тези неща — отбеляза Пилгрим. В тона му нямаше обвинителна нотка, само любопитство.
Фин сви рамене.
— Имам две магистратури по изящни изкуства. Холандски златен век и ренесансови художници. А един от преподавателите ми защити докторска дисертация върху Ян Стеен.
— Няма отърване от Стеен, с други думи — подхвърли Пилгрим с усмивка.
Фин се засмя.
— Нещо такова.
Били Пилгрим като че ли добре понасяше обезсърчаващата новина.
Фин се зае да опакова отново малката картина.
— Мога да ви дам един номер в института „Кортолд“. Ако решите, там ще ви кажат дали картината е на Том Кийтинг.
Пилгрим се замисли, после поклати глава.
— Не, няма нужда, госпожице Райън. Картината ми харесва и щом няма да донесе много пари, по-добре да я задържа. Ще я окача в салона.
— Салонът ли? — попита Фин. Не приличаше на фризьор, но може би имаше предвид нещо друго. В Англия говореха английски, а не американски.