Продължи покрай потока, като се оглеждаше за закътано място, където би могла да се прислони. Листакът беше гъст, дърветата растяха близо до брега, на места клоните надвисваха над водата. Гигантски папрати свеждаха вейки над земята, покрита с кръпки от широколист храсталак. Дълги лиани и мъхове висяха от по-високите клони на дърветата, които се извиваха над главата й като чадър.
Фин продължи нагоре покрай потока и скоро откри каквото търсеше. Брегът се разширяваше в малък пясъчен полумесец. В далечния му край се издигаше надупчена и прикрита зад гъст листак скала от светъл варовик. Фин се вгледа през дърветата и разбра, че шарената сянка върху варовика всъщност е вход на пещера.
Поколеба се за момент, спомнила си страхотиите, които беше чувала за прилепи вампири и други твари, които обитавали пещерите, после тръгна нататък и се мушна през входа. Беше оцеляла напук на тайфуна. От какво толкова можеше да се страхува в една пещера? Спря отново, спомнила си скорпионите, които бяха полазили по ботушите й последния път, когато беше влязла в пещера. Сега не беше с ботуши и дори едно ужилване от скорпион щеше да я убие. Но същото можеха да сторят и много други неща. Навлезе навътре в пещерата.
Беше суха и проветрива, с речни камъчета по пода и поне на пръв поглед — без скорпиони, прилепи и друга гад. Отворът беше широк колкото разперените й ръце и малко по-висок от нея. От другата му страна имаше по-широка каверна, таванът се издигаше на три метра над главата й и беше от варовик, а не от спечена пръст и провиснали корени.
В другия край имаше отвор към втора каверна, но беше твърде тъмно и се виждаха единствено сенки. Откъм отвора по страните на Фин повя свеж въздух — значи имаше и друг изход. Дупката беше достатъчно широка, за да се провре през нея, но не би могла да продължи проучването си без светлина. Усмихна се при тази мисъл — също като с каменните оръдия и на това му знаеше цаката, при това доста по-добре от Том Ханкс.
Излезе навън и близо час събира запас от сравнително сухи клонки. Намери подходящ плосък камък и с негова помощ изстърга щедро количество сухи лишеи, събра всичко и го занесе при входа на пещерата. Съблече дъждобрана, извади кутийката от безалкохолно и шоколада, който Тоши й беше дал — слава богу, ципът на джоба беше дръпнат и водата не беше отнесла лакомството — и се хвана на работа.
С баща археолог и майка антрополог Фин знаеше поне на теория половин дузина начини да се накладе огън, от метода на огненото „рало“, използван от Том Ханкс във филма, до малко по-сложния начин на северноамериканските индианци и дори удивително простичкото огнено бутало, за което беше прочела в една книга по дървообработване, която откри в библиотеката на баща си, истинска съкровищница на знание за невероятни неща — от това как се правят примки за зайци, до рецепти за пресована пастърма.
Ала едно нещо свързваше всички тези методи за палене на огън и то беше липсата на гаранция за успеха им. Фактът, че Том Ханкс успя да запали стритата на прах дървесина, премълчаваше условието, че материалите за цялото упражнение трябваше да са напълно сухи и от два различни вида — меко дърво за коритцето с жлеба и твърдо дърво за буталото. Индианският метод с лъка също изискваше сухо дърво, плюс изключително търпение, подходящ материал за тетивата и отново два вида дървесина. Помнеше добре илюстрацията от книгата по дървообработване, но не мислеше, че би успяла да стъкми огненото бутало.
Без кибрит, запалка и увеличително стъкло Фин знаеше само един начин да напали огън и това беше изпитаният метод „кутийка от кола и шоколад“, на който я беше научил приятелят й Тъкър Ноа в Бахамите преди година. Беше от онези неща, за които се хващаш на бас по баровете, но колкото и да беше невероятно, идиотският метод работеше, при това без много усилия.
Тъкър беше използвал дъното на кутийка от бира и блокче сладкарски шоколад, но и кутийката от кола на Фин и млечният шоколад щяха да свършат същата работа. С помощта на блокче от полуразтопения шоколад и парче, което откъсна от импровизираната си шапка, Фин се зае да излъска вдлъбнатото алуминиево дъно на кутийката. След петминутно неуморно кръгово търкане неравностите по дъното започнаха да се заглаждат, а след двайсет металът лъсна като огледало.