Фин намери къса пръчка, разцепи върха й с нокът и напъха между зъбците прашна топчица стар лишей. Отне й минута-две да открие точния ъгъл, под който да задържи кутийката така, че да улавя слънцето, и да уцели разстоянието между импровизираната „клечка кибрит“ и лъскавото дъно, но накрая лишеят започна да пуши, припламна и се разгоря. Фин пъхна клечката в купчинката лишеи, която беше сложила под наредени като колибка вейки, и след минутка вече си имаше истински лагерен огън пред отвора на пещерата.
Адски доволна от този си успех в изкуството на оцеляването, Фин прекара остатъка от предобеда в проучване на терена в непосредствена близост до пещерата. Следобед дремна на хлад в новия си дом, а след това се зае да „изработи“ инструменти от остри камъни и скални отломки.
С помощта на тези инструменти си направи риболовно копие от дълго парче бамбук, чийто край сцепи на две, подостри го и накрая го закали в огъня. Когато слънцето залезе и небето над острова потъмня, Фин използва копието за шиш, на който да опече трийсетинасантиметровата риба, която беше уловила в потока на няколко крачки от новата си входна врата. Рибата беше превъзходна на вкус. Накрая си подслади с част от омекналия шоколад и въздъхна доволно.
Огън, храна, изобилни количества прясна вода и подслон. За основното се беше погрижила. Утре щеше да потърси други оцелели, които морето е изхвърлило на брега като нея. Сложи още няколко клона в огъня, сви се близо до утешителната му топлина и се предаде на съня, като се опитваше да не мисли за изгубените си приятели.
Още беше тъмно, когато я събуди трясък на пречупени клони откъм джунглата. Едва съумя да грабне риболовното копие, когато две огромни сенки скочиха към пламъците на безценния й огън и започнаха да го гасят с шепи фин речен пясък. Фин стана и скочи напред с копието, но една от сенките се завъртя и го изтръгна от ръцете й. Фин понечи да изпищи, но широка ръка запуши грубо устата й. Лъхна я гадната миризма на разложено месо. Някой прошепна ожесточено в ухото й:
— Нито звук, иначе ще те чуят! Трябва да те махнем оттук, бързо!
Беше Били Пилгрим.
20.
Навлязоха в джунглата, Били водеше Фин за ръка, а другият човек вървеше напред. На раменете му беше наметната някаква космата мантия, носеше и странна на вид шапка. Маратонките на Конг хлопаха на краката й и Фин току се спъваше заради бързото темпо по тъмната пътечка през заспалата гора. Някаква птица изграка силно, след нея се обади и маймуна. Ужасната миризма сякаш идваше от мъжа.
— Кой е новият ти приятел? — прошепна Фин, като подтичваше до Били. — И защо мирише на умряла коза?
— Защото нося кожата на въпросното животно — каза мъжът, без да се обръща. — Освен това имам остър слух. — Акцентът му беше на образован австралиец или новозеландец. — Казвам се Бенджамин Уинчестър. Професор Бенджамин Уинчестър. Консервационен биолог в Окландския университет допреди три години.
— И какво стана преди три години? — попита задъхано Фин.
— Цунами и тайфун, подобен на онзи, с който сте се сблъскали вие. Едното предизвика другото. Случва се, макар и много рядко. — Спря, подуши въздуха, после тръгна отново напред. — Бях на френски изследователски кораб, „Тумамото“. ФИИЕМ.
— ФИИЕМ? Какво е това?
— Френски изследователски институт по експлоатация на моретата. Работех по проект на университета в Тулон. Птероподи. Експерт съм по този въпрос.
— Птероподи? — озадачи се отново Фин.
— Това е вид планктон, камшичест псевдоохлюв с миниатюрни крилца, с чиято помощ плува по подобие на морското конче, само че е микроскопичен. Убиваме ги, за да проучим нивата на въглероден диоксид във водата, която обитават. Те са нещо като барометър за химичните процеси в океана. Интересни дребни създанийца. Избиваме ги от години.
— И как е химията на океана? — попита Били.
— Като въздуха над Манчестър или Лос Анджелис — каза Уинчестър. — Нездравословна.
Където и да отиваха, дотам се стигаше по стръмен склон. На Фин й ставаше все по-трудно да върви. Пътеката беше кална и се стесняваше непрекъснато. Фин вече беше подгизнала от водата, която капеше от клонките на ниската растителност от двете страни на калната пътека. Накрая теренът се изравни и на Фин й се стори, че са стигнали до нещо като било — виждаше се по-светъл участък нощно небе, контрастиращ с мрака на джунглата, проснала се в ниската долина вдясно от тях.