— Къде отиваме? — попита Фин, когато свърнаха надолу по широка три стъпки пътечка.
— Възможно най-далеч — отговори професорът. — Щом ние видяхме огъня ти, сигурно и те са го видели.
— Те?
— Шуаи-чиао на Занг — измърмори Уинчестър. — Или пък Итто-Шуйхей на Тайшо.
— Китайци? — предположи объркана Фин. — Японци?
— И двете — отвърна мъжът в козите кожи. — Тук това е без особено значение. И двете банди ще ти отрежат главата и ще я забучат на кол при първата възможност.
— Не разбирам — смънка Фин. Виеше й се свят.
— Ще разбереш — каза Уинчестър. — Повярвай ми, ще разбереш, млада госпожице.
Придвижваха се предпазливо по корниз, широк не повече от метър-два, над стръмно свлачище по стената на почти вертикална пропаст. От другата страна на долината лъщеше вода и отразяваше бледото сияние на звездите. Луна нямаше. Внезапно Уинчестър спря, обърна се и изчезна яко дим. Фин и Били останаха сами на тесния корниз.
— Къде отиде той? — смая се Фин.
— Тук съм — чу се екливо гласът на Уинчестър.
— Къде? — попита Фин, като се взираше сащисано в мрака. Не виждаше нищо, освен гъстия листак и стръмната скална стена.
Били се озърташе зад нея.
— Обърни се наляво и направи крачка напред — инструктира я гласът.
Фин го направи. Листакът се разтвори и тя се озова в тесен процеп, зад който се разширяваше пещера с висок таван.
За разлика от корниза вън, подът на пещерата беше напълно сух. Припламна светлинка и Фин най-сетне видя професора — ухилено привидение под светлика на треперлива лампа, направена от дълбока морска раковина и памучен фитил. От миризмата ставаше ясно, че Уинчестър използва рибено масло за гориво.
— Насам — подкани той, все така ухилен. Обърна се и тръгна навътре.
Фин го последва под треперливия светлик, който се отразяваше в гладките каменни стени. След стотина крачки проходът свърши и Фин се озова в огромна каверна, дълга поне колкото футболно игрище и наполовина толкова широка. Таванът се издигаше на петнайсетина метра над главата й, обраснал с дълги сталактити, увиснали като тръби на гигантски орган в някаква невероятна подземна катедрала. Маслената лампа излъчваше достатъчно светлина, за да различат тъмна, тясна панделка от нещо течащо в далечния край на пещерата.
— Река?
Уинчестър се засмя — странен, сух, шумолящ звук като на ръждясала панта, който отекна из гигантската каверна.
— Поток. Бистра, студена вода. Моята лична Стикс. Реката на забравата. Минава оттук и продължава към долината. — Поведе Фин и Били през пещерата към малко каменно плато, което се издигаше до стената в дъното, близо до тихия поток.
Тук Уинчестър си беше направил приличен дом, но дори и в огромната пещера вонята на развалено месо, гниеща риба и отдавна немито тяло беше трудно поносима. Имаше огнище, направено от голям плосък камък, ограден с по-малки; нещо, което приличаше на пещ, направено от сива глина, както и набор от инструменти и оръжия.
Някои бяха самоделни като тръбата за стрелички и бамбуковите копия със заострени каменни върхове, струпани на купчина от другата страна на огнището, други приличаха на музейни експонати като орнаментирания меч с кокалена дръжка и голямата, грубо изработена желязна брадва, която очевидно беше ръчно кована, но все още изглеждаше застрашително остра.
Имаше и няколко напълно съвременни чукчета, няколко ръждясали отвертки, тръбен ключ, а на импровизиран шиш от бамбук висяха поне петдесет бутилки за гореща вода тип грейки в различни цветове. Върху един скален ръб бяха наредени ръчно плетени кошници за съхранение на продукти, дървена щайга с етикет на плантация за ананаси и голяма пластмасова кутия от прах за пране „Тайд“. Имаше и два старомодни бинокъла в калъфи, закачени на скален издатък за кожените си каишки. Над цялото това изложение от домакински съкровища висеше голям морски флаг, стилизирано оранжево слънце на бял фон със странни лъчи.
— Знамето е на японската бойна флота от Втората световна война — поясни Уинчестър, забелязал накъде гледа Фин. Остави лампата, взе малка метална кутийка и я занесе при огнището. Там вече бяха стъкмени дърва за огън.
Отвори кутийката и извади малък къс тъмна скала и нещо, което приличаше на отчупено парче от дърводелско ренде. Удари умело кремъка в стоманата, хвръкнаха искри и разпалиха стиската дървесен прах в средата на подредените подпалки. След миг в огнището вече гореше малък огън. Фин си намери равно място наблизо и седна. Били се настани до нея. Едва сега, на светлината на огъня, Фин успя да огледа добре Уинчестър, докато той се занимаваше с чайника от тенекиена кутия и нещо, което сигурно минаваше за чаени листа.