— Живея на лодка — обясни русият красавец. — „Продъненият флош“.
— Странно име — отбеляза Фин, докато стягаше канапа около пакета. — Да нямате пробойни в корпуса?
Беше ред на Били Пилгрим да се разсмее.
— Не, това е термин от покера — каза той.
Фин кимна.
— Като флош роял.
— Продънен флош е, когато си събрал десетка, вале, дама и поп, но асото така и не ти е дошло. В моя случай е и литературен термин. Така се казва лодката на Травис Магий от поредицата на Джон Д. Макдоналд. Всъщност, дисертацията ми беше върху този писател.
— Имате предвид докторска дисертация?
— Точно така. — Пилгрим се изчерви от неудобство. — То, моето, си беше направо подвиг. Първо специализирах френска литература, после записах магистратура по испанска литература, а за докторската си дисертация се спрях на модерен автор. — Изсумтя тихо. — Не е от голяма полза, като си помислиш. Смятах да се хвана с преподаване, но после реших, че не ми е по сърце, за разлика от лодките и… ето докъде я докарах.
Фин си даде сметка, че са изчерпали до дъно деловата част от разговора, а на нея все още й се говори с този тип.
— Кой е Травис Магий?
— Мили боже! — възкликна Били. — Та вие сте американка! Все едно да не сте чували никога за Джон Уейн. — Замълча, като я гледаше изпитателно, после попита: — Наистина ли не знаете?
— Нямам идея.
— Има един филм, „Нос Страх“. Него гледали ли сте?
— Естествено. Робърт де Ниро и Ник Нолти.
— Грегъри Пек и Робърт Мичъм, в интерес на истината, но това е друга история. — Пилгрим смръщи чело. — Сценарият за филма е по книга на Джон Д. Макдоналд. Негови са и романите за Травис Магий, цели двайсет и един на брой, всеки с някакъв цвят в заглавието — „По-тъмно от янтар“, „Зеленият косач“, „Тъмносиньо сбогуване“.
— И Магий е живял на своята лодка, която се казвала „Продъненият флош“.
— Да. Лодка къща. Хелинг F18, Баия Дел Мар, Форт Лодърдейл.
— И вие ли живеете в лодка къща?
— Не. „Хаут Бей“ 40 с триъгълни платна. Модел от южноафриканския период, преди „Дикс“ да се преместят във Вирджиния.
Фин нямаше идея за какво говори, но й беше приятно да го слуша.
— Този Травис Магий е литературен герой, нали?
— Да.
— Явно познавате историята в детайли.
— Травис Магий е бивш футболист с травма на коляното, който зарязва спорта и се хваща с детективска работа — намира открадната собственост и спасява девици в беда. Нещо средно между Робин Худ и Филип Марлоу. Архетип на симпатичния негодник в американската литература. Мъжкарят, на когото всеки янки с гореща кръв тайничко иска да прилича. Идеалът на списание „Плейбой“.
— Точно мъжкаря, когото всяко американско момиче с гореща кръв би мразило и в червата — каза Фин и се засмя.
— Сигурно — въздъхна Пилгрим. — Но за времето си е бил голяма работа и влиянието му върху културната традиция не е за подценяване. Бил е нещо като Дейви Крокет, Джон Уейн, Хък Фин и Том Сойер в едно. Последният велик американски приключенец, първият велик американски антигерой. — Пилгрим се изчерви отново. — Простете за лекцията, поувлякох се.
— Може би все пак е трябвало да станете учител — подхвърли Фин.
— Мили боже, каква ужасна идея! — възкликна Пилгрим. — Всичките онези деца със сополиви носове и електронни игри в раниците. Система за полудяване, откъдето и да я погледнеш. — Той стана. — Боя се, че отнех твърде много от времето ви, госпожице Райън. Моля да ме извините.
— Беше ми приятно, господин Пилгрим. Всъщност прекарах най-приятните десетина минути за днес, честно казано. — Изправи се и му подаде опакованата картина.
Стиснаха си ръцете. Ръкостискането му беше топло и силно, но без излишна мачовщина. Имаше мазоли. Ръце на човек, който си изкарва хляба с физически труд. Хареса й. Целият Били Пилгрим й харесваше. Зачуди се дали няма да го подплаши, ако го покани да пийнат по нещо или друго от този род. Не я биваше много по тази част.
— Благодаря за времето, което ми отделихте, госпожице Райън. Бяхте много любезна. — Пристъпяше от крак на крак като притеснен юноша.
— Няма проблем, наистина. И по-добре ми викайте Фин. Госпожица Райън звучи като учителка в детска градина.
— Е, от вас децата биха научили всичко за господин Ян Стеен — изтъкна Били.
— Да, а после ще трябва да им бърша сополивите носове.
— Ужас. — Той разкриви подобаващо лице, после се усмихна, лицето му грейна, а очите му заискриха.