— Джурасик парк в море Сулу — пошегува се Фин.
— Нещо такова. По-скоро Островът на д-р Моро — отвърна Уинчестър. — Минали са повече от петстотин години, откакто корабът бил изхвърлен на брега. През това време местните нямали никаква връзка с външния свят. Превърнали се в аборигени с товарен култ, които обожествявали останките от своето минало, макар да имали само бегла представа за значението на тези реликви.
— Товарен култ? — учуди се Били.
— Местно население, което обожествява промишлените стоки — включи се Фин. — Майка ми се интересуваше от това явление. След Втората световна война много от местните племена в Нова Гвинея започнали да издигат сламени идоли с формата на самолетите, които пускали продоволствие с парашути. Идеята била, че ако се молят усилено на идолите, самолетите и техният чуден товар ще се върнат. Явление, което датира още от осемнайсети-деветнайсети век и първите контакти на европейците с местни племена.
— Значи оцелелите след време започнали да боготворят останките от своя кораб?
— Нещо такова — кимна Уинчестър. — Самият кораб отдавна го няма, но съкровището и други артефакти са били отнесени в голяма пещера близо до Купата за пунш. И още са там.
— Купата за пунш? — удиви се Фин.
— Тя е сърцето на цялото това място, ако ми позволите метафората. — Уинчестър се усмихна.
— Тоест? — не разбра Били.
— По-добре да ви покажа — предложи Уинчестър. — Сега ще си починем, а утре ще ви заведа.
Фин спа безпаметно и се събуди от божествената миризма на яйца с бекон. Надигна се, като мигаше сънено, и погледът й попадна върху Уинчестър, клекнал жизнерадостно до тиган, стъкмен от дъното на голяма консервена кутия и бамбукова пръчка вместо дръжка. Били също беше станал и държеше по една проста дървена чиния във всяка ръка.
— Яйца от мозамбикска кокошка — поясни Уинчестър. — Един от успешните корабокрушенци на стария адмирал. Климатът очевидно им е понесъл и се размножават на воля. Беконът е от африканския глиган, за който споменах вчера. Как го предпочиташ — алангле или препечено?
— Няма значение. — Фин се прозя и разтърка очи да прогони съня. — Жалко, че няма кафе. — Взе препълнена чиния от Били и дървен прибор, нещо средно между вилица и лъжица.
— Кой е казал, че няма? — възмути се на шега Уинчестър и й подаде димяща чаша със свободната си ръка.
Фин отпи изненадано. Вкусът беше превъзходен.
— Прилича на кафето, което правят в „Старбъкс“ — засмя се тя.
— Ами че то си е такова — кимна Уинчестър. — „Сулавеси“, от Тораяланд. Приливът изхвърли цял контейнер преди десетина дни. Явно някой товарен кораб е изпаднал в беда. Случва се по-често, отколкото би предположил човек. Смилам зърната сам, по старомодния начин — с хаванче и чукало.
— „Старбъкс“, бекон с яйца и китайско съкровище — каза Били между две хапки. — Нямат ли край чудесата?
— Има време, момчето ми. Нахранете се и тръгваме.
Докато закусят, слънцето се беше изкачило високо в ясното небе. Преди да тръгнат, Уинчестър им даде ивици изсушена и грубо обработена козя кожа, които да навият около прасците си като навои.
— Държат гадинките настрана — обясни той. — А гадинки тук има колкото искаш, повярвайте ми.
Така подготвени, те напуснаха пещерата.
Пътеките по хребета бяха сухи, почвата — тънка. Високата растителност се състоеше предимно от масивни махагонови дървета и махаранги с дебели дънери, издигащи се право нагоре по стотина стъпки и повече, където разперените им клони се огъваха от тежестта на разноцветни плодове.
— Все едно се разхождаш из рая — прошепна Фин, замаяна от богатите аромати на дъждовната гора.
— Да де — каза сухо Уинчестър. — Рай, докато не настъпиш някоя ямна змия. А те си падат по този вид джунгла. Ухапването им е смъртоносно и те убива за деветдесет секунди.
— Как изглеждат? — попита Фин.
— Като земята — отвърна Уинчестър. — Почти невъзможно е да ги забележиш навреме.