— Ама и ти си пълен с добри новини — подхвърли Били.
— Стоножки, черни скорпиони, дори едно-две опасни растения. Джунглата не е място за лекомислие.
Вървяха близо час, като през повечето време се изкачваха и следваха утъпкани пътеки. Според Уинчестър ги били утъпкали животни, но Фин не знаеше дали да му вярва — можеше да се закълне, че видя скорошни следи от някакво хладно оръжие, разсякло храсталака.
— Опитвал ли си се да се махнеш някак оттук? — поинтересува се Били.
— Отначало кроях такива планове, признавам — каза професорът. — Да си построя сал и да открия търговските маршрути.
— И? — подкани го Фин.
— И размислих. Запитах се защо на острова все още има хора и защо не съм открил признаци, че се опитват да строят лодка или сал. Стигнах до логичното заключение, че местните със сигурност са се опитали, но по някаква причина опитите им са се провалили.
— По каква причина? — попита Фин.
— Преди много години имаше един филм, „Пеперудата“ — каза Уинчестър, — за човек, който се опитва да избяга от Дяволския остров.
— Стив Макуин играеше французин — припомни си Били. — Дъстин Хофман беше фалшификатор, почти напълно сляп — добави той. — Не е от най-успешните му роли, според мен.
— Не говорех за актьорската игра — отбеляза Уинчестър. — А за бягството.
— Нямаше ли нещо като сал от чували с кокосови орехи?
— Да — потвърди Уинчестър. — Разбира се, в реални условия никога не би се получило. На този остров има достатъчно кокосови орехи, за да избягат всички, че и отгоре. Само че не са избягали. Не са могли. Просто защото теченията и прибоят не го позволяват.
Джунглата внезапно остана зад тях и те се озоваха на брулен от вятъра скалист нос. Плажът, където морето беше изхвърлило Фин, беше на хиляда и повече стъпки под тях. Далеч долу и поне на миля навътре в морето се виждаше линията на прибоя, бележеща страховитите рифове. Въпреки разстоянието шумът на вълните се чуваше като трясък на застъпващи се гръмотевици.
— Бях отличник по математика в училище. От онези рядко срещани хлапета, които наистина разбират тригонометрията. Преди година или там някъде си направих теодолит от бамбук и успях да триангулирам височината на вълните долу. Дори в спокоен ден прибоят достига десет метра височина. При отлив водата е дори по-бурна. Никакъв сал не би могъл да мине през рифовете и в най-спокойно време, а ако си опиташ късмета от другата страна на острова, при канарите, би било равно на самоубийство.
— Все трябва да има пролука в рифа — не се съгласи Били, заслонил с ръка очите си и примижал. — Трябва да има. Поне ако историята ти за Джън Хъ е истина. Щом корабът със съкровището е стигнал до брега, значи е минал някак през рифа. А и ние минахме.
— Да, в разгара на тайфун — подчерта Уинчестър. — Там е разковничето.
— Какво имаш предвид? — попита Фин, като местеше поглед между плажа далеч долу и морската шир. Нямаше нищо, само далечната спойка между океана и небето и деликатната извивка на хоризонта. Изведнъж Фин се почувства убийствено малка и самотна сред толкова голямо пространство. Да прекараш години тук, сигурно е ужасно. Обърна се към Уинчестър, но забеляза малката сълза в ъгъла на окото му и замълча.
— Понякога, когато идвам тук нощем, ми се иска да бях астроном, а не биолог — промълви тихо Уинчестър, загледан в морето. — Когато е ясно, звездите се виждат като на тепсия, милиарди брилянти върху безкрайното черно кадифе на небето.
Постояха така още миг, всеки потънал в собствените си мисли, после Уинчестър се обърна. Фин и Били го последваха обратно в джунглата, където поеха по друга пътека през ниската растителност, водеща навътре към сушата.
— Какво имаше предвид, като каза, че проблемът е в тайфуна? — попита Били, който се катереше задъхано през гъстата гора след мъжа в кози кожи.
— Не е точно проблем — отговори Уинчестър. — Бих казал, че именно той ви е спасил живота. — Млъкна и се обърна насред пътеката. — Какво знаеш за тайфуните?
— Не много.
— Те създават така наречената приливна вълна — водна стена в окото на бурята, нещо като хълм в океана. В зависимост от дълбочината на подстъпите към брега резултатите могат да бъдат опустошителни.
— Приливната вълна на Катрина беше висока девет метра — вметна Фин и кимна.
— Катрина? — не разбра Уинчестър. — Да не съм пропуснал нещо?
— Ураган в Мексиканския залив. Буквално изтри Лос Анджелис от лицето на земята.