— Можеше да се очаква — каза Уинчестър, наклонил замислено глава. — Както знае всеки, който е наясно с ураганите и тайфуните. — Професорът поклати глава. — Е, девет метра са приблизително половината от вълната, която помете вашия кораб. По мои изчисления вашата беше почти седемнайсет метра. Хипертайфун, без съмнение.
— Май се сещам какво имаш предвид — заговори Фин, представяйки си бурята. — Казваш, че приливната вълна е повишила морското равнище достатъчно, за да минем над рифовете, но когато се е оттеглила, корабът е заседнал.
— Именно — кимна Уинчестър. — Целият остров е нещо като гигантски капан за раци. Топографията прилича на огромна фуния, като островът е в центъра на капана. Влезеш ли вътре, измъкване няма. Ще ви стане по-ясно, когато изкачим Хълма на бинокъла и погледнем оттам към Купата за пунш.
Мина още час — слънцето се изкачваше над балдахина от дървета и ставаше все по-горещо. Потяха се като прасета, въздухът гъмжеше от комари и плътни облаци от миниатюрни мушици. Джунглата наоколо им не млъкваше и за миг — от леките въздишки на бриза сред клоните на дърветата високо над тях, през жуженето на насекоми, до внезапните, стряскащи врясъци на екзотични птици. Все едно участваха във филм за Тарзан.
Накрая дърветата и храсталакът започнаха да оредяват и Уинчестър вдигна предупредително ръка.
— Не се надигайте — тихо каза той и потупа бинокъла, който висеше на врата му. — Не знам дали местните или японците имат от тези, но по-добре да не рискуваме, защото силуетите ни на откритото било лесно ще ни издадат.
Уинчестър продължи приведен напред, Фин и Били го последваха. Стигнаха полегат и почти гол участък земя на върха на възвишението, проснаха се по корем и надникнаха през ръба. Гледката беше невероятна.
На петдесет метра под тях от тясна цепнатина в скалата извираше водопад и се изливаше в шеметна бездна, отвесна стена от някакъв тъмен, лъскав камък, издигаща се като острие на брадва от тучната, обрасла с джунгла падина долу.
Падината беше широка поне трийсет километра и в най-ниската й част имаше яркосиньо бижу — невидима лагуна във вътрешността на острова, свързана с морето чрез тесен провлак, половин-един километър широк, със стени стръмни като тази под тях. Гигантска чаша за чай с пукнатина в единия край.
Езерото — и то голямо, поне няколко мили в диаметър — си имаше десетки малки островчета с неправилна форма, като умален вариант на тукашното море. Бреговете бяха обточени с широки бели плажове и редици от палми. По форма езерото беше почти съвършен кръг, все едно си го начертал с пергел.
Фин изрази учудването си на глас.
— Това е калдера — обясни Уинчестър. — Останки от действащ вулкан. Като Кракатоа или Кратерното езеро в Орегон, или като Роторуа в Нова Зеландия.
— Колко голям е островът всъщност? — попита със страхопочитание в гласа Били.
— По мои сметки приблизително седемдесет и два километра в най-широката част и близо деветдесет километра на дължина.
— Но това не е за вярване! — възкликна сащисан Били.
— Би трябвало да се вижда ясно на сателитните снимки!
— Вижда се, разбира се — каза спокойно Уинчестър. — Но какво от това? Половината време е покрит с облаци и няма видими признаци за наличието на хора. Да се стигне до острова, е почти невъзможно, така че кой би си правил труда да идва тук? — Той изкриви лице. — Безумците, които оглавяват правителствата на местните държавици, явно не са достатъчно алчни, че да изсекат дърветата на този малък остров, както направиха с останалата част на Малайзия. Засега поне.
— Това е мястото — заяви Фин, осенена от неочаквано просветление. — Тук е претърпял корабокрушение Вилем ван Боегарт по времето на Рембранд. Оттук е дошло богатството му. Успял е да се измъкне някак от острова, върнал се е в Холандия и е положил основите на своята империя.
— И пак тук е дошъл да търси следите му Пиетер Боегарт неколкостотин години по-късно — додаде Били.
— Холандецът? — изненада се Уинчестър.
— Познаваш ли го? — попита Били.
— Видях как го плениха — отвърна Уинчестър. — Местните.
— Кога? — поинтересува се Фин, изненадана от изблика на силни чувства към човек, когото никога не беше виждала.
— Преди месец някъде — каза Уинчестър и сви рамене. — Трудно ми е да следя времето, но май беше преди месец.
— Как е дошъл тук? — учуди се Били. — Нали каза, че е невъзможно без приливна вълна.