— А знаеш ли как да стигнем дотам? — попита Били.
— Знам достатъчно, за да не припарвам.
— Можеш ли да ни заведеш?
— За да търсите изгубения си холандец? — прихна мъжът в козите кожи. — И приятелите си?
— За да ги спасим — натърти Били. — Защо, какво има?
Уинчестър се пресегна и потупа бинокъла в ръцете му.
— А тези момчета?
— Какви момчета?
— Бинокълът е „Цайс“, модел „Фелдстехер“. Произвеждали са се по поръчка за японската императорска флота през 1942-ра. Адмирал Ямамото е имал съвсем същия. За тези момчета ви говоря.
— И трябва да се притесняваме от няколко стари корабокрушенци от Втората световна? — изсумтя Били.
— Не, трябва да се притеснявате от децата им — изтъкна мъжът в козите кожи. — Онези с големите мечове и старомодните малки кепета. От тях трябва да се притеснявате.
22.
— Истинско чудовище — каза Били, вперил поглед в огромния, китоподобен корпус в мангровото тресавище. Приличаше на гигантска издута метална тръба, дълга над сто и трийсет метра, с подобна на тумор гърбица от горната страна и отчасти смазан команден пункт. Обозначението I-404 все още се различаваше отстрани под петдесетинагодишния налеп от ръжда, ракообразни и мръсотия. Целият съд беше обвит с плетеница от корени и лиани.
— Ето откъде си взел знамето — досети се Фин.
Уинчестър кимна.
— Направих малко проучване. Японците не припарват тук — някакво суеверие ги тресе, предполагам.
Лежаха на обраслото с трева било на малка пясъчна дюна в далечния край на Купата за пунш. Вдясно от тях беше плажът. Пред тях — тресавището. Зад гърба им се разстилаше гъста джунгла, плъзнала по стръмните склонове към другия край на острова. „Вражеска територия“, както се беше изразил професорът.
— Никога не съм виждал такова нещо — измърмори Били. — Не знаех, че японците — или който и да било друг — са имали толкова големи подводници през войната.
— Това са най-големите отпреди ерата на атомните подводници — изтъкна Уинчестър. — Клас „Сен Току“ 400. Построили са само няколко, четири или пет, струва ми се. — Махна към гротескните останки. — Виждате ли онази гърбица в предната част? Предназначена е била да превозва самолети. Три, със свити криле. Още са си там. Трябвало е да изпълняват специални задачи, да взривят Панамския канал например, да превозват високотехнологичен материал. Мислил съм си дали да не съживя някой от самолетите и да избягам с него, само дето няма кой да ми даде уроци по пилотаж. — Засмя се дрезгаво. — Тази е била пълна със златни кюлчета. Вероятно е пътувала за немските подводничарски докове във Франция. Злато срещу екзотичните суровини, с които Япония не разполагала. Едва ли е първият подобен курс на японска подводница.
— Друг документален филм, който си гледал на изследователския кораб? — попита Били.
— Не, знам го от разказите на баща ми — отговори Уинчестър и поклати глава. — Бил е в АНЗАК — Австралийски и новозеландски армейски корпус. После го взели военнопленник и го държали в един лагер в Сандакан на борнейския бряг. — Професорът погледна към Били изпод провисналата периферия на козята си шапка. — Втората световна война не е била само Хитлер, нацисти и Пърл Харбър. Хората тук са се страхували много повече от Тоджо и Ямамото, отколкото от „Луфтвафе“ и Ромел.
— Всичко това сега е без значение — намеси се Фин.
— Трябва да разберем какво е станало с приятелите ни. — Погледна към ръждясалия корпус на гигантската подводница, оплетена в блатната растителност под тях. — С колко хора ще си имаме работа?
— Трудно е да се каже — смръщи вежди Уинчестър.
— Предполагам, че екипажът на подводницата е бил от Рикусентай, както ги наричаше баща ми, японския еквивалент на морските пехотинци. Униформите им били зелени, а не кафеникави като на редовната японска армия. Екипажът е наброявал двеста-триста души. Нямам представа колко от тях са оцелели след корабокрушението. Никога не съм виждал повече от трима-четирима на едно място, а и изглежда нямат постоянни домове като тукашните китайци. Ловуват на малки групи.
— Как изобщо са оцелели? — смая се Били.
Уинчестър сви рамене.
— С насилие. В началото са имали по-голяма огнева мощ от местното население, макар да им отстъпвали по численост. Вероятно са нападали китайските села за храна и жени. Сега гледат да стоят далеч едни от други. — Професорът сви отново рамене. — Японците и китайците никога не са се долюбвали особено. Всеки етнос смята другия за по-низш. — Уинчестър се усмихна. — Нещо като американците и мюсюлманите.