— Или британците и австралийците — добави Фин в опит да защити сънародниците си.
— С какво оръжие разполагат? — попита Били, връщайки разговора към основната тема.
— Намирал съм всякакви видове стари и ръждясали пистолети „Намбу“ и пушки „Арисака“, но мунициите им трябва да са свършили отдавна — каза Уинчестър. — Не съм ги виждал да носят друго, освен церемониални мечове катана — собственост на офицерите им най-вероятно — и стари байонети. Сигурно имат копия, лъкове и тръби за стрелички. Местните пък си служат някакъв странен вид арбалет.
— Ловуват ли? — полюбопитства Фин.
— Ловуват, а от време на време и убиват. Не за забавление или като доказателство за мъжество както е при старите ловци на глави в Борнео и по другите острови на Малайзия и Филипините. Двете групи изглежда са създавали обичаите си в движение. Местните китайци са организирани в семейни общности. Японците, от друга страна, залагат на пълната самодостатъчност, нещо като войнишки социализъм, ако искате. Виждал съм малки деца да ловуват с приятелчетата си. Ако едно улови нещо, всички делят по равно. И в труда няма разделение. Всички ловуват. Всички готвят. Всички строят колиби и събират дърва за огрев. Мъже и жени по равно. Много ефективна организация на труда, между другото.
— Изглежда си ги проучил внимателно — отбеляза Фин.
— Аз съм учен и това ми е в природата. А и човек трябва да познава врага си. В мой интерес е да знам какво правят и да стоя далеч от тях — добави многозначително той.
— А те знаят ли за теб? — попита Били.
— Не съм сигурен — каза Уинчестър. — Не знам да са ми хващали дирите. Както казах, гледам да не привличам излишно внимание към себе си.
Повей на вятъра разроши гъстата светла трева по върха на дюната и довя миризма на сол откъм езерото. Фин се обърна и плъзна поглед по просторната водна шир, обградена отвсякъде с високите полегати, обрасли с тучна растителност стени на древния вулкан. Метално дървените островчета на старите кораби стърчаха като скелети на древни динозаври в тъмната гладка вода. На неколкостотин метра от тях преобърнатият хидроплан на Пиетер Боегарт се подаваше от водата като гигантска детска играчка, захвърлена и забравена.
В далечния край се виждаше обвитият в мъгли тунелоподобен вход на скритата лагуна. Слънцето грееше, пухкави бели облачета се влачеха лениво по синьото небе. Фин се запита как ли би изглеждал островът от сателит. Уинчестър беше прав. Петънце в средата на празен океан. В най-добрия случай би изглеждал такъв, какъвто беше — обрасъл с джунгла угаснал вулкан с вътрешна лагуна и пръстен от непроходими рифове.
Сигурна беше, че макар и рядко, тук са идвали хора, водени от любопитство или нужда. Знаеше и какво се е случило с тях. Останали без храна или вода, отчаяни моряци са намирали начин да прекарат малка лодка през рифовете и са плащали висока цена за предприемчивостта си. Младежи, тръгнали да търсят плажа на Леонардо ди Каприо или съвършеното място за подводно гмуркане; бездетна двойка на околосветско пътешествие и така нататък. Местните несъмнено наблюдаваха брега и научаваха за неканените посетители много преди те да разберат за присъствието на негостоприемните домакини — освен при бури като онези, които бяха изхвърлили на брега Уинчестър и „Кралицата“. Така или иначе, островът беше паяжина и Фин се беше уловила в нея.
— Чудя се как ли го е направил Вилем ван Боегарт — каза тя. Попаднал беше тук точно като Уинчестър и като тях двамата с Били. — Корабът му се е разбил, морето го е изхвърлило тук, но той е успял да избяга. И не как да е, а с истинско богатство.
— Май не схващам накъде биеш — погледна я въпросително Били.
— Как го е направил? — повтори Фин. — Професорът казва, че е невъзможно, но Вилем се е измъкнал оттук преди четиристотин години и е отнесъл съкровище със себе си. Явно има начин да се напусне островът, макар че ти не го знаеш, професоре. Не го знаят нито местните, нито оцелелите от екипажа на подводницата. Това е единственото обяснение.
— Няма начин — поклати глава Уинчестър. — Повярвай ми, скъпа моя. Ако имаше, досега да съм го открил.
— Може би не си го търсил достатъчно упорито — не се предаде Фин.
— Може би трябва да оставим темата за по-късно — прошепна Били. — Имаме си компания.