Четирима вървяха в колона по плажа долу. Онзи най-отпред беше облечен в окъсани шорти и също толкова парцалива риза, избеляла от солта и слънцето, но запазила спомен от зелената си окраска. Японско армейско кепе бе килнато на главата му. Бродирана червена звезда на кокардата, сега избеляла до розово.
Държеше меч в дясната си ръка и бамбуково копие в лявата. Върхът на копието беше от някакъв червеникав метал, който лъщеше на слънцето. Гарвановочерната му коса беше подстригана много ниско, почти до кожа. Беше с тежки ботуши и навои като тези на Уинчестър, но направени от плат, а не от кози кожи. Явно беше водач и преден пост на групата — очите му шареха нащрек.
Двамата зад него носеха тежка на вид мрежа, окачена на прът. Мрежата изглеждаше оплетена от нещо като груб канап. Ратан най-вероятно, помисли си Фин — според собствените й наблюдения тази упорита лиана се увиваше около всяко второ дърво на острова. Полезно растение на място като това. „Двамата“ всъщност бяха жени, облечени със семпли саронги и окъсани зеленикави ризи като на мъжа отпред. На главите си имаха шапки от широки листа, бяха боси и невъоръжени.
Последният в колоната беше полугол, с набедрена превръзка, цялата в кръпки, и бамбуково копие в ръка. Изглеждаше много по-млад от другите, почти момче. На раменете си носеше тънка бамбукова пръчка с дневния улов — десетина големи риби, нанизани на пръчката през хрилете.
— Ако свърнат от плажа, свършено е с нас — прошепна Фин, без да сваля очи от наближаващата група. Сърцето й се беше качило в гърлото.
— Не виждам какво друго могат да направят — каза Били, — освен ако не са тръгнали към тресавището, което ми се струва малко вероятно.
— Последвайте ме — подкани с остър шепот Уинчестър. Плъзна се по задната страна на дюната и хукна към мангровите дръвчета, придържайки се към високата трева и избягвайки откритите пясъчни участъци, където следите му щяха да личат отдалеч. На границата на блатото спря и им махна да побързат. Двамата хукнаха надолу по дюната и през високата трева към Уинчестър, който клечеше приведен, с гръб към тъмната, смрадлива вода на мангровото тресавище.
— Наведете се бе! — изсъска Уинчестър. — И се оплескайте с кал! — Погледът му се спря върху червената коса на Фин. — Косата най-вече! — нареди той.
Фин и Били се подчиниха, последваха примера на Уинчестър и се проснаха в плитката смрадлива вода. Фин загреба с две ръце от калта и я размаза по косата и лицето си. Надигна глава, колкото да вижда върха на дюната, като се опитваше да не мисли какво ли плува в гъстата кална супа наоколо й. След миг малкият отряд превали билото и пое в колона по обратната страна на пясъчното възвишение. Тръгнаха по някаква позната само на тях пътечка през джунглата, но после водачът им спря внезапно. Огледа се, вдигна поглед към балдахина от клони, после обърна очи към тресавището.
— Видя нещо — прошепна Били с изтънял глас.
— Да не сте помръднали — предупреди ги професорът.
Фин наблюдаваше вражеския отряд. Мъжът начело излая някакви заповеди и другите се изнизаха по пътечката сред дърветата. Водачът изостана. Стоеше и се оглеждаше, като често вдигаше поглед към дърветата. Наклони глава. Ослушваше се. Фин не чуваше друго, освен тихата въздишка на вятъра в клоните и гръмливия пулс на собственото си сърце. Накрая мъжът се завъртя бавно на триста и шейсет градуса, вдигнал церемониалния меч пред себе си като стрелката на някакво отчитащо устройство. После се обърна, последва спътниците си и изчезна в сенките на джунглата.
— Чакайте — каза тихо Уинчестър.
Цареше тишина.
— Сега какво? — попита Били.
— Чакайте — повтори Уинчестър. — Може да е номер.
— Трябва да се върнем в пещерата — настоя нетърпеливо Били. — Изобщо не трябваше да идваме тук без оръжия. И без план. — Единственото им „оръжие“ беше дългата дебела бамбукова пръчка, която Уинчестър използваше за бастун.
— Мисля, че се махна — прецени накрая професорът. Надигна се, подгизнал от водата.
Били помогна на Фин да се изправи и двамата се огледаха ухилени един друг.
— Много добре изглеждаш — каза Били и се засмя.
Фин вдигна ръце да махне калните кичури от лицето си. После избърса колкото можа калта около очите си, бърчейки нос от гадната миризма.
— Боя се, че приятелят ти е прав — промърмори Уинчестър. — Избързахме и не обмислихме добре тази наша разходка. Трябва веднага да се върнем в пещерата. Ако онзи тип е забелязал нещо, може да загазим. Току-виж изпратили патрул да ни търси.