— Е, обратно на „Продъненият флош“? — стреля напосоки тя, с чувството, че се излага като последната глупачка.
— Не още. Имам апартамент в града. И среща в Ситито утре. Адвокати и такива неща. Опитвам се да продам един малък крайбрежен имот в Корнуол. — Първо картината, а сега и къща. Да не би да се канеше да заминава за някъде?
— Вила? — попита Фин.
Били кимна.
— Нещо такова.
— На почивка ли отивате?
— Малко пътешествие по-скоро.
— Да се махнете от дъжда?
— Дай боже.
— Някъде конкретно или?…
— Още не съм решил.
— Какво би направил Травис Магий при тези обстоятелства?
— Би си забъркал едно мартини и би поговорил с Мейър.
— Мейър?
— Приятелят му със сходна философия няколко хелинга по-нататък в Баия дел Мар. Неговата лодка се казва „Джон Мейнард Кейнс“.
— Сигурно е нещо като икономист.
— Нещо такова, да. Макар че този въпрос не се изяснява в книгите.
— Някой от Уолстрийт?
— Да, бивш.
С това остъргаха докрай запасите си от реплики.
— Е… — проточи той.
— Е… — въздъхна тя. — Беше ми много приятно да се запознаем, наистина. Може би пак ще се видим. — Последен шанс. Ако хубавецът не захапеше стръвта, всичко щеше да свърши, преди да е започнало.
— Надявам се. — Любезна и малко срамежлива усмивка, после той се обърна и изчезна.
Фин се тръсна на стола си. Английският Травис Магий току-що беше пришпорил коня си към дъждовния залез. Като капак на всичко след десетина минути Рони цъфна на прага й. Изглеждаше досущ като зубрача от началното й училище Артър Бийндокър, когато получеше астматичен пристъп. Над възела на скъпарската му вратовръзка лицето му беше червено като домат, очите му се кокореха, а вената на слепоочието му пулсираше страховито.
— Негова Светлост е бил тук, а никой не ме е уведомил. — Гласът му беше в синхрон с лицето.
Фин го зяпна.
— Кой?
— Негова Светлост херцогът, ето кой!
Фин изведнъж си представи как Рони се здрависва с Джон Уейн на прага на „Мейсън-Гудуин“.
— Никакъв херцог не е идвал.
— Дорис е пратила при вас човек на име Уилям Пилгрим, нали така?
— Били. Живее на лодка по собствените му думи.
— Били, както го наричате вие — просъска Рони и потръпна, — е лорд Уилям Уилмът Пилгрим, барон Нийт, граф Пенденис, херцог Кернау.
— На мен се представи като Били. За другите неща не спомена изобщо.
— Какво искаше?
— Носеше картина за оценка.
— Вие какво му казахте?
— Смяташе, че е на Ян Стеен. Не беше. Само сравнително добър фалшификат.
— Вие не сте достатъчно квалифицирана да различите истински Ян Стеен от фалшификат, госпожице Райън. За това си имаме експерти.
— Беше закрепена за основата с телчета, Рон.
— Това не значи нищо! Телчетата са били добавени при подплатяването!
— Нямаше подплата — спокойно отвърна Фин, стискайки зъби. — Само оригиналното платно. А както знаете, това е сигурен признак за фалшификат. Оригинално платно на Ян Стеен би било на триста години. Без подплата щеше да е изгнило преди десетилетия. Картината беше безспорен фалшификат. А и подписът не беше както трябва. В най-добрия случай е дело на Том Кийтинг, при това не от най-добрите му фалшификати.
— И вие му казахте това?
— Разбира се. Защо да го лъжа?
— Не е било ваша работа да му казвате каквото и да било. Някой трябваше да ме информира. Негова Светлост херцогът е много ценен потенциален клиент и не бива да бъде обслужван от незначителни служители на фирмата.
— Незначителни служители? — повтори студено Фин.
— Боя се, че Негова Светлост заслужава определено ниво на почит и уважение, което не ви е по силите — изпръхтя Рони.
Фин с мъка удържа желанието си да го срита по надутия задник. Вместо това стана и облече шлифера си.
— Тръгвам си — каза тя. — Прибирам се в незначителното си апартаментче в Крауч Енд. — Взе чадъра си.
— Нищо такова няма да правите! — избоботи Рони и застана на пътя й. Погледна скъпия, тънък като вафлена кора часовник на китката си, който проблясваше като голяма златна монета. — Още не е станало пет.
— Тръгвам си — повтори Фин. — И ако не се махнете от пътя ми, ще направя онова, което треньорът ми по самоотбрана в училище ме учеше да правя с хора като вас.