Уинчестър се протегна и потупа чворестия дънер на дървото.
— Оттук. Срязват кората и потича нещо като рядка мъзга, казват на дървото упас. Antiaris toxicaria е, струва ми се. Съдържа сърдечен гликозид. Нарича се антиарин, ако съм запомнил добре от курсовете по ботаника в университета. Често срещан вид по тези места. — Той изкриви лице. — Все едно си взел голяма доза дигиталис. Или смъртоносна беладона, сещате се. Сърцето му буквално се е пръснало в гърдите.
— Веществото изглежда разредено — установи Фин, — и сигурно е доста трудоемко за добиване. Дъждът със сигурност го отмива. Не вярвам да мажат с него стените.
— Вярвай в каквото щеш — запъна се Уинчестър. — Аз обаче категорично няма да участвам в какъвто и да било опит за изкачването им.
— А откъм реката? — предложи Били. Погледна назад към потока, който бяха пресекли по въжения мост.
— Има някои доста неприятни същества там. Трябва да се преплуват тристатина метра най-малко — нещо, което на мен не ми е по силите — след което се озоваваш в самия център на селото. Доколкото можах да преценя, целият им живот се върти около реката.
— Не можеш да преплуваш триста метра? — удиви се Фин.
— Не мога да преплувам и два — призна Уинчестър. — Така и не се научих.
Били го зяпна невярващо.
— И си морски биолог?
— Доколкото си спомням, плуването не фигурираше като изискване към докторантите — отвърна обидено професорът.
— И как си оцелял, когато корабът ви потъна? — попита Били.
— Оцелях, защото никога не се разделях със спасителната си жилетка. Все гледах да ми е подръка. Колегите дори си правеха майтапи по този повод. От друга страна, единствен аз оцелях, така че…
— Е, не можем вечно да стоим тук и да спорим — каза Фин. — Трябва да стигнем до някакво решение.
— Трябва да се върнем в пещерата — предложи Уинчестър. — Шансовете ни и преди бяха нищожни, а благодарение на този мъртъв приятел изгубихме и предимството на изненадата.
— Точно в това е въпросът — възрази Фин. — Вече знаят, че сме тук — и японците, и местните. Ще тръгнат да ни търсят и рано или късно ще ни открият, едните или другите.
— Дори не знаем дали вашият изгубен холандец още е жив — възрази на свой ред професорът. — Може отдавна да е мъртъв, както и този тип Кан.
— Може да има и други оцелели от кораба ни — намеси се Били. — Длъжни сме да опитаме.
— А после трябва да измислим как да се махнем от острова — добави Фин.
— Вече ви казах — изпухтя раздразнено Уинчестър. — Няма начин. Невъзможно е и толкова.
— Напротив — каза Фин и се изправи. Дъждът беше спрял и слънцето напичаше отново. От земята се издигаха топли изпарения. — Има начин. Трябва да има.
24.
Следобедът преваляше, когато стигнаха хребета на Купата за пунш, а час по-късно намериха и реката. Поеха надолу през гъстата гора, следвайки речното корито, а зеленикавата морска шир прозираше тук-там през дърветата. При други обстоятелства походът би бил идиличен — мечтата на всеки природолюбител, с изобилие от екзотични растения, птици и животни. Сега обаче всяка крачка ги приближаваше към сблъсък, който никой от тях не беше планирал като част от живота си.
— Напразно се морим, ако питате мен — изръмжа Уинчестър, докато тримата се спускаха по стръмна пътечка през джунглата покрай речното корито. — Вашият холандски чичо, или какъвто е там, сигурно отдавна е гушнал букета, а нямаме никакво доказателство, че хора от вашия кораб са оцелели и са били заловени от местните.
— Ами приятелят на Фу Шън? — атакува Фин. — Какво, просто ще го изоставим, така ли?
— Оцеляват най-пригодените, ако трябва да цитирам Дарвин — не се предаде Уинчестър. — Този тип не ми е никакъв.
— Фу Шън ти спаси живота — тросна се Били.
— И сега аз трябва да пожертвам своя? — Уинчестър изсумтя. — Това не ти е филм за рицари, млади ми приятелю. Това е истинският свят. Оцелях тук цели три години само защото си налягах парцалите и не хранех безумни надежди. — Поклати глава и заби дългата си бамбукова сопа в пръстта. — Досега да сме се прибрали в пещерата и да мислим как да напълним шкембаците си с храна, а не с отровни стрели.
— Слушай — ядоса се Фин. — Най-малкото трябва да разберем с какво си имаме работа. И предпочитам да го направим, докато е още светло. Едва ли някой от нас иска да остане навън, когато падне нощта. — Продължи напред, крачейки предпазливо по пътеката, още кална и хлъзгава от дъжда. Ако не я лъжеше чувството й за ориентация, бяха направили полукръг по посока на пещерата.