— Същото си мислех и аз — кимна Фин. — От друга страна, може би не са искали да си тръгнат. Може би тук им е харесало и са решили да останат. Никога няма да разберем.
— Май присъствието ни не ги тревожи особено, като гледам — отбеляза професорът. — Не виждам постове, а и не налетяхме на друг след онзи самотен стрелец при въжения мост.
— И защо да се тревожат? — сви рамене Били. — Няма къде да им избягаме и те го знаят.
Уинчестър започваше да става неспокоен. Погледна през рамо, намръщи се, после вдигна поглед към притъмняващото небе.
— Времето напредва — каза той. — Трябва да тръгваме. Така де, вече видяхме селото.
— Искам да вляза вътре — заяви Фин.
— Я не се прави на глупачка! — изсъска Уинчестър. — Не говориш сериозно!
— Изминахме много дълъг път в търсене на Пиетер Боегарт. Няма да си тръгна точно сега.
— Той най-вероятно е мъртъв.
— Поне ще разберем дали е така. А може да има и други.
— Откъде знаеш?
— Не знам, но ще разберем.
— Как ще влезем? — попита Били, оглеждайки палисадата.
— Нали каза, че имало два входа — обърна се Фин към Уинчестър.
— По реката и от другата страна на ограждението — отвърна нацупено професорът. — Но оттам никога няма да влезете.
— Защо?
— Защото имат пазачи, затова. И защото затварят портите нощем. — Той сви рамене. — Това не ти е туристическа атракция със свободен достъп.
— Оградата не можем да изкатерим — отсъди замислено Били. — Дори оттук се вижда колко остри са прътовете. А може и да са намазани с отрова като стрелите, макар да се съмнявам.
— Е? — попита Фин. — Какво ни остава тогава?
— Лесно ще си пробием път през оградата — каза Били и претегли в ръка дългото мачете, което беше взел от Фу Шън.
— Ще ви чуят — предупреди Уинчестър. — Невъзможно е.
— Ако им отвлечем вниманието, няма да ни чуят — предложи Фин.
— Как?
— Ами с някакъв силен шум, да речем. Изстрели във въздуха или нещо такова.
— Ами ако запалим пожар? — ухили се Били.
— Имам лупа — каза Уинчестър. — Но слънцето не е достатъчно силно. Съжалявам.
— И аз не нося нищо подходящо — въздъхна унило Фин.
— Аз обаче нося — оповести Били. Бръкна в джобчето на избелялата си риза и извади една съвсем обикновена яркосиня запалка „Бик“.
— Откъде взе това, за бога? — смая се Фин.
— Последният ми спомен отпреди корабокрушението. Сигналната светлинка на печката в кухнята угасна и Тоши ме помоли да я запаля. Направих го и след това явно съм пъхнал запалката в джоба си и съм закопчал копчето. После заседнахме и спомените ми се губят.
— Работи ли?
Били щракна запалката. Блесна искра и се появи пламъче. Фин взе запалката и пробва отново. Пламъчето заигра в сумрака. Трийсет и девет цента в универсалния, на щанда до телешката пастърма. Толкова дребно нещо, а така важно. Демаркационната линия между цивилизацията и каменната ера. Между суровата и готвената храна. Фин прогони антропологичните разсъждения от главата си и върна запалката на Били.
— Ето какъв е планът — поде тя.
25.
Факлата литна през сумрака, провлече опашка от искри след себе си и направи салто над палисадата. Последва я втората стиска от овързани сухи клонки, после още две, бързо една след друга. Последните разпръснаха облаци мазен и смрадлив черен дим.
Последните две факли бяха напоени с рядката бяла мъзга от дънера на високо дърво упас близо да разчистения периметър на селището, чиято кора бяха срязали с мачетето. Ако веществото беше толкова отровно, колкото смяташе Уинчестър, димът можеше да се окаже по-успешна диверсия от огъня.
На стотина метра разстояние, близо до реката, Фин и Били клечаха в сенките и чакаха да се вдигне тревога. Секунди след като факлите литнаха над палисадата, откъм селото се чуха уплашени викове.
— Виж! — прошепна Фин. Дори от тяхната позиция огньовете се виждаха ясно. Една от факлите беше паднала върху тръстиковия покрив на сграда, прогорила беше влажния горен пласт и подпалила сухата слама отдолу. Само за секунди цялата постройка пламна. — Това трябва да им отвлече вниманието за известно време.
— Хайде! — подкани Били.
Двамата хукнаха през разчистеното пространство, като следяха напрегнато надигащата се врява и пукота на далечните пламъци. Вляво се виждаше гладката повърхност на тъмната река и силуетите на канутата, изтеглени на брега и с грижливо прибрани весла. Никой не охраняваше лодките.