— Гръм да порази старата ми тиква! Пог Махон и Господ да ме пазят да не обърна петалата! Че т’ва е нашта госпожица Райън! — Максевъни поклати глава и се ухили до уши от пейката си. — Изкара ми акъла, кат нахълта така бе, момиче!
— Какво става навън? — попита Соления Хансън.
— Диверсия. Освободи ги — каза Фин на Били.
Третият мъж на пейките беше Ели Санторо, първият помощник-капитан на „Кралица Батавия“, който се усмихна широко на Били, докато той срязваше впилите се в плътта му ратанови въжета. Четвъртият мъж, облечен в окъсана маскировъчна униформа и с подстригана на паница коса, мълчеше.
— Това ли сте всички? — попита Фин.
— Боя се, че да — отвърна Хансън, стана и заразтрива намръщено китките си.
— Нямаме много време — каза Фин. Прихвана удобно автоматичния пистолет. — Един приятел ни чака отвън. В палисадата има дупка. Минете през нея и тръгнете към реката. Идеята е да им откраднем едно от канутата.
— Ще ни преследват — предупреди Хансън.
— Не и ако нашият приятел си е свършил работата — успокои го Фин. — Вече трябва да е избутал всичките им лодки в реката, освен онази, на която ще се качим ние.
— Госпожице Райън — започна Хансън, — трябва да ви кажа за едно нещо, което…
— Ще почака — прекъсна го Фин. — Хайде!
Били сряза и последното въже с мачетето. С помощта на Ели избута пейката настрани и се зае да отвори дупка в рогозката на задната стена. Колибата щеше да им осигури известно прикритие, докато се изтеглят към отвора в палисадата. Чуха се стъпки и Фин се завъртя, стиснала пищова с две ръце.
На прага стоеше висок човек с подплатени кожени доспехи, дълъг, обвит с кожа лък на рамо и огромен плосък меч в дясната ръка. Също като пазача по-рано, и този приличаше на призрак от далечното минало. На гърдите му висеше голям колкото чиния медальон с изображение на извит дракон.
Големият медальон грееше на треперливата светлина от маслената лампа на масата. Мъжът вдигна меча и пристъпи напред. Очите му се спряха на Фин. Тя отвърна решително на погледа му. Лицето, косата и викингската брада не можеха да се сбъркат.
— Пиетер Боегарт! — прошепна тя.
— Познавам те — каза воинът и спря на място. Зяпаше Фин със странно изражение на лицето си.
— Не, познавали сте майка ми — поправи го Фин. — Маги Райън. Съпругата на Лиман Райън.
— Маги — повтори името мъжът. — Ти си малкото момиченце на Маги. Виждал съм те само веднъж, много отдавна. Тъкмо беше проходила. Маги много се гордееше с теб. — В гласа му се долавяше силна болка от спомена. — Не вярвах, че ще дойдеш.
— Не са те взели за затворник — обади се Били.
Червенокосият мъж го погледна объркано.
— Затворник? Защо да ме вземат за затворник?
— Самолетът. Уинчестър го е видял. Заловили са те.
— Спасиха ме. Плъзгачът засече при кацането. — Мъжът се намръщи. — Кой е Уинчестър?
— Няма значение — нетърпеливо каза Фин. — Трябва да изчезваме.
Червенокосият мъж погледна през рамо.
— Идват. Тръгвайте. Няма да разберат защо ви пускам да избягате. Побързайте, преди да е станало късно.
— Ела с нас! — настоя Фин.
— Върнах се тук, за да остана. Тук ми е мястото, тук е домът ми. Те са моето семейство.
— Това е лудост! — възкликна Били.
— Значи и аз съм луд — заяви Боегарт. — Ако не ги защитя, светът ще протегне лапите си и ще ги унищожи. Затова се върнах.
— Тогава защо си искал да те намерим?
— Реших, че ако сте в състояние да ме намерите, вероятно сте хора, които могат да разберат какво се опитвам да направя тук. Да съхраня поне частица от миналото, да я опазя от вашата така наречена цивилизация. — Хвърли нов поглед през рамо, после се обърна към Фин. — Трябва да тръгвате! — прикани я умолително той. — Махнете се от острова.
— И как по-точно да го направим? — поинтересува се Били.
— Както го направих аз — отговори Пиетер Боегарт. — И както го е направил Вилем ван Боегарт преди четиристотин години. Fugio ab insula opes usus venti carmeni — цитира той.
— Мотото над входа към стаята с артефактите — досети се Фин.
— Браво на теб! — похвали я Боегарт. — А сега вървете!
Били беше отворил достатъчно голяма дупка с мачетето в стената, мъжете се провираха през нея и изчезваха в мрака. Били беше последен. Спря и се обърна към Фин.
— Трябва да тръгваме — настоя той.
— Ти тръгвай — отвърна тя. — Ще се срещнем при реката. — И се обърна към входа.