Пиетер Боегарт се усмихна и вдигна тежкия меч за последен поздрав.
— Пак ще се видим, обещавам — каза той. Млъкна и усмивката му се превърна в скръбна гримаса. — Много приличаш на майка си — прошепна накрая, после изчезна в нощта и в миналото.
Неясно чувство подръпна сърцето на Фин, после тя се мушна след Били през дупката в стената и изчезна на свой ред.
Тръгна след другите, едва различавайки силуетите им на фона на палисадата. Пое зад редицата от колиби на треперливата светлина от пожара, стигна до отвора в палисадата и се промуши. По нищо не личеше да ги преследват — хората бяха заети да гасят пожарите.
Стигна до реката и видя, че Уинчестър е свършил работата си идеално. Пет-шест канута се носеха по реката и течението бързо ги отнасяше. Мъжете вече се качваха в единственото останало кану, Ели го придържаше да не се клати и се оглеждаше тревожно за Фин.
Тя се покатери вътре, Ели ги избута и се метна на кърмата. Някой пъхна гребло в ръцете й. Фин потопи дългото издялано весло в тъмната вода и усети съпротивлението й. Със сълзи в очите и с мисълта за високия брадат мъж в древни подплатени доспехи, тя се включи в общите усилия да изведат кануто в средата на бързата река и да поемат към морето. Бяха успели. Поне за момента нищо не ги заплашваше.
26.
Течението на придошлата от проливния дъжд река ги отнесе бързо до морето. Вляво от тях прибоят се блъскаше непрестанно в рифовете и белите шапки на вълните фосфоресцираха в мрака. Вдясно, на двеста метра навътре в сушата, джунглата надвисваше като по-тъмно петно на фона на черната тропическа нощ. Нямаше други звуци, освен плисъка на вълните — почти титаничен при рифовете и по-мек при плажа. Бяха минали три часа, а все още нямаше знак, че някой ги преследва.
Към полунощ умората ги налегна здраво и темпото им на гребане се забави. Сега течението беше срещу тях и ако не внимаваха, отливът щеше да ги запрати в рифовете. Накрая, когато небето изсветля до златисто и черната шир на джунглата се избистри в насечен силует, те стигнаха до тясната цепнатина, маркираща пролива към Купата за пунш в средата на острова.
— Там — каза Уинчестър откъм закръгления нос на кануто и посочи към брега.
Фин напрегна уморения си взор към сипващата се зора. Отначало не видя нищо особено, само плажа и гъстата джунгла отзад, но после зрението й се нагоди и тя различи тънка ивица дневна светлина между стръмните възвишения.
— Започва приливът — съобщи тихо Били от мястото си в средата на кануто. — Ако се придържаме към течението, то ще ни отнесе до Купата за пунш с минимални усилия от наша страна.
Фин и мълчаливият мъж с местната подстрижка потопиха гребла във водата от двете страни на кануто, насочвайки го така, че да улови прилива, който да ги отнесе към брега. След няколко минути течението ги прекара с лекота между високите стени на процепа към стръмния каньон, който се криеше от другата страна. Водата бълбукаше край кануто, а откъм джунглата, обвила склоновете на древния вулкан, се чуваха първите звуци на новото утро.
— Той каза нещо на латински — измърмори мъжът със странната подстрижка. Това бяха първите му думи, откакто избягаха от селото.
— Да, каза — потвърди Фин.
— Изглежда смяташе, че то отговаря на въпроса ти как да напуснете това място.
— Да — кимна Фин. Същото бе занимавало и нейните мисли, докато плаваха покрай острова.
— Какво точно каза той? — попита мъжът.
Приливът ги тласкаше все по-бързо, водата наоколо им се плискаше неспокойна, течението ги приближаваше опасно до по-близката скална стена. Тук нямаше плаж, само назъбени скали и джунгла, впила несигурно корени в тънкия почвен слой.
Мъжът загреба дълбоко с веслото, другите последваха примера му и кануто се върна в средата на пролива към вътрешността на острова.
— „Fugio ab insula opes usus venti carmeni“ — отговори Били с нескрито раздразнение в гласа. — „Избягай към моя скрит остров на съкровищата с ветровете на музиката“ — преведе той.
— Не — възрази мъжът с местната подстрижка. — Не се превежда така.
— Ти пък откъде знаеш? — сопна се Били.
— Цитатът е от Омировата „Илиада“ — обясни мъжът. — Често ми се налагаше да превеждам големи откъси от нея, докато бях в пансиона, като наказание за бягство от часове. — Засмя се тихо. — Този конкретен откъс се отнася за Цирцея и нейния остров. Според някои учени, Омир е заел идеята от източния епос за Гилгамеш, в който героят бяга от острова по тунел, който извежда слънцето на небето.