— И как би го превел ти? — попита Били.
— Избягай от моя скрит остров на съкровищата с ветровете на музиката. Думата „ab“ означава „от“, а не „към“. — Той сви рамене. — Така звучи по-свързано с нашето положение.
— Прав е, между другото — обади се Уинчестър. — За латинския, имам предвид. Самият аз също съм изучавал Омир. „Virtutem paret doctrina“ и прочее. „Чрез образование към пълноценност“. Скотс Колидж.
— Приемам поправката — хладно каза Били.
— Има ли такова място тук? — повиши глас Фин, за да я чуе Уинчестър при носа.
— Какво място? — попита той, гребейки.
— Тунел, където се появява слънцето. Нещо, свързано с вятър. С музика. Откъде да знам — смънка тя накрая с усещането, че говори глупости. Не разполагаха с много, на което да стъпят.
А после тесният, обграден със скални стени пролив свърши и те се озоваха в огромната, почти съвършено кръгла лагуна, сърцето на някога огнения вулкан.
— Има една пещера — каза Уинчестър. — Открих я още през първата си година тук. Тогава не ми се стори важна. Духало, сигурно така бихте я нарекли.
— Духало? — измърмори Максевъни. — Звучи ми кат някои хора, дет ги познавах на времето, същински трън в задника, мамка им недна. — Заби гребло във водата, намръщен както обикновено.
— Духалото е образувание с вулканичен произход — обясни Уинчестър. — Нещо като естествен вентилационен тунел. — Спря да гребе, вдигна глава и плъзна поглед по далечните зъбери на кръглата долина, оглеждайки джунглата, прозираща през утринната мъгла. — Бях излязъл на лов и я открих случайно — каза той. — Доста ме стресна, между другото. Всичко си беше спокойно, а после все едно се озовах пред огромен ауспух.
— Има такова място в Южна Дакота — отбеляза Били. — Нашите ме водиха там, когато бях малък. Ветрената пещера или нещо такова.
— Би ли я нарекъл музикална?
— Сигурно — отвърна колебливо Уинчестър. — Ако не си твърде претенциозен. Звучи повече като гигантска свирка.
Приливът ги тласна в Купата за пунш и нейното зловещо гробище за кораби, още по-призрачни на слабата утринна светлина. Плъзнаха се мълчаливо покрай гниещия корпус на стара шхуна с отдавна прекършени мачти и проядени бордове, покрити с морски вкаменелости. Името на шхуната отдавна се беше изтрило, добавяйки анонимност към безрадостната й съдба. Вдясно, като привидение в мъглата, се очертаваше силуетът на „Кралица Батавия“. Пред тях се редяха десетина други кораби, както и прекършените останки на едномоторния самолет, с който Пиетер Боегарт се беше върнал на острова.
— Можеш ли да си спомниш къде е? — попита Фин.
— Разбира се — потвърди Уинчестър. Спря да гребе, колкото да посочи към една точка високо по склона на калдерата. — Ето там е, където се разделят двете възвишения. Викам им лъвовете. — В същия миг слънцето се издигна с още една идея и очерта в остър релеф двата скални силуета. Уинчестър беше прав. Възвишенията наистина приличаха на лъвове, клекнали с лице един към друг.
— Тунел, където слънцето излиза на небето — посочи Кан.
— Може това да е — каза Били с растящо вълнение в гласа. — Пасва на описанието.
— Движим се твърде бързо — предупреди Соления Хансън, загледан над водата. Повърхността й беше накъдрена от водовъртежи, маркиращи скрити за окото препятствия — останки от морски съдове, уловени в капана на острова. — Трябва да спрем от подветрената страна на някоя от тези ръждясали купчини и да изчакаме, докато приливът отслабне. Опасно е да се движим така. Може да ударим нещо.
— Така си е — съгласи се Максевъни, загледан през борда.
— Глупости. Вижда се идеално — възрази Уинчестър откъм носа на кануто. — Водата е съвсем прозрачна. Почти различавам дъното.
Водата се раздвижи изведнъж, когато приливът ги тласна покрай килнатите останки на стария петролен танкер „Сити ъв Алмако“. Само високият ръждясал комин над задната надстройка и останките от пречупените товарни кранове се виждаха в мъглата. Противовесните течения се сбориха за миг, подмятайки кануто като листо в канавка, и облеченият в кози кожи професор внезапно се озова с лице в посоката, от която току-що бяха дошли. Изпаднал в паника, Уинчестър сграбчи ниските бордове и се опита да стане.
— Сядай долу! — изкрещя Хансън. — Ще преобърнеш кануто!
— Да се провалиш дано! — викна Максевъни и се опита да уравновеси лодката. — Обръщаме се!