Твърде късно. Внезапното движение на Уинчестър тласна кануто в друга посока. Разбърканите течения запратиха лодката към корпуса на стария танкер и тя се завъртя около оста си, накланяйки се силно на едната страна. Уинчестър изпусна греблото си, посегна да го вземе и всички се озоваха във водата.
Фин потъна, обзета от пълен ужас. В първия миг не разбра какво става. После усети остра болка като от жило по бузата си, след миг нов бич прогори голата кожа на корема й, където ризата й се беше вдигнала. Нагълта вода от внезапната болка, заудря трескаво с ръце и крака към повърхността — давеше се. Нови нажежени бичове прежуриха ръцете и краката й. През булото на болката слухът й долови виковете на Уинчестър, който крещеше, че не можел да плува. Успя да вдигне едната си ръка и да махне незнайния натрапник от лицето си, при което нови болезнени убождания пронизаха дланите и бузите й. Примигна и видя ужаса, проснат наоколо й.
Водата представляваше плътна маса от бълбукаща, гънеща се слуз. Привлечена от топлата плитка вода и скорошния дъжд, огромна колония медузи се беше придвижила с прилива към Купата за пунш. Безмозъчният кошмар сега покриваше повърхността на лагуната като противно пулсиращо одеяло.
Ужасена до дъното на душата си, Фин заудря водата в опит да прогони пулсиращите същества от тялото си. Дузина изгарящи пипалца, провиснали под мазните мехурчести тела на медузите ужилиха краката й и Фин изпищя отново, изтласка се трескаво над водата, готова на всичко, за да се спаси от болката и ужаса.
Докато се мяташе трескаво, осъзна с някаква част от подлуденото си съзнание, че колонията се е разтеглила във форма на огромен полумесец, устремен към плитчините близо до брега. Като се въртеше и давеше, Фин най-накрая зърна силуета на преобърнатото кану. Заплува към него — отдалечила се беше на петнайсетина-двайсет метра, а водата около лодката гъмжеше от лилавите полусфери на мекотелите. Колоната, дълга сто и петдесет метра и поне два пъти по-дълбока, беше смъртоносен капан, гънеше се наоколо й като някакво гротескно минно поле, което чакаше да я оплете окончателно в мрежата си.
Малка кръпка гърчещи се мекотели изплува на пътя й и Фин изви гръб в отчаян опит да ги избегне. Бяха малки, ъгловатите им мехури — още недоразвити, но пулсираха заплашително към нея, нанизите на сензорните им очи се различаваха ясно като окръжност от черни мъниста около прозрачните тела.
Жилещите им пипалца я докоснаха и тя остана без дъх от парещата болка. Извика отново, удряйки слепешката медузите, едва успяваше да държи главата си над водата, а после усети първите схващания и безчувствеността — смъртоносната отрова беше навлязла в кръвообращението й. Разбираше, че губи сили и скоро няма да може да плува.
Смътно чу някой да вика името й, май беше Били, но помощта беше закъсняла. Медузите я бяха обградили отвсякъде, течението и собствените им пулсации стягаха пръстена около нея, сякаш гадните малки хищници искаха да си поделят по равно предстоящия пир. Фин усети, че потъва, силите й се стапяха под действието на отровата.
С отворени очи тя видя какво лежи под повърхността и се сви от нечовешки ужас, когато и последната й надежда изчезна. На слабата утринна светлина страховитата флотилия беше ужасяваща сама по себе си; но в синьо-зеленото сияние под водата медузите бяха като видение от центъра на ада. Милиони пипала, някои тънки като човешки косъм, други дебели като усукани въжета, висяха от куполообразните тела като хипнотично полюляваща се гора от смъртоносни нишки, обвили тялото на Бен Уинчестър в чудовищен пашкул и бавно, но сигурно изтеглящи го нагоре към центъра на гъмжилото, извличайки хранителните вещества от трупа му, докато всичко полезно не преминеше в общия организъм на колонията.
Чувала бе да казват, че да се удавиш било като да заспиш, но в тази смърт нямаше сънища, а само безкраен кошмар. Потъвайки, Фин удряше безсилно с ръце, тласкана напразно към повърхността от повелята на вкоренен инстинкт.
Жестока болка раздра гърдите й, когато дробовете й останаха без въздух. Миг преди да умре, зърна размазан образ току пред себе си — бледото лице на Уинчестър с разперена коса като някаква съвременна Медуза, уловен в колонията от хищни мекотели. После образът избледня и се обви в тъма. Болката утихна, тя чу за последно името си, а после всичко потъна в мрак и тишина, само последните отчаяни удари на сърцето ехтяха безсилно в ушите й.
27.
Събуди се в рая. Точно над главата й прошарено слънце грееше през зелени листа, а ноздрите й се издуха, доловили богатото ухание на нещо апетитно и екзотично.