— Арагас — каза тъмнокосият капитан на товарния кораб, с когото бяха другари по пленничество в селото на местните.
— Познаваш ли го? — попита Кан, без да сваля очи от хеликоптера. Вече беше на по-малко от петстотин метра и бързо се приближаваше. Ако щяха да бягат, сега беше моментът.
Корабният капитан не помръдна.
— Проследил ме е дотук — обясни Хансън. — Теб търси.
— Мен?
Капитанът кимна разсеяно, наблюдавайки захождащия хеликоптер. Останалите се бяха изправили на крака и правеха същото. Местните се бяха изпокрили в джунглата наоколо.
— Даде ми сателитен телефон. Изнуди ме. Апаратът остана на кораба. Явно е имал джипиес предавател и така ги е довел тук. Съжалявам.
— Аз пък не съжалявам — заяви Кан. — Дори се радвам, че ще се изправим един срещу друг. Среща, която отлагам отдавна. Ще се радвам, когато приключа с това.
Хансън го погледна. Или когато умреш, помисли си той. Не че имаше значение в момента. Без „Кралица Батавия“ той нямаше нищо, нямаше за какво да се бори, освен за едното оцеляване. И проклет да е, ако побегне от садистичен дребен маниак като сеньор Ласло Арагас, закръгления полицай с усмивка на Дракула.
— Наистина ли търси теб? — попита той.
— Мен и златото, което уж било тук. Открай време се носят слухове за пълна със златни кюлчета японска подводница, която изчезнала в този район.
— Не бих се изненадал — подхвърли Хансън. — Виж я само онази лагуна долу. Напълно е възможно.
— Това е мечта — възрази Кан. — Глупава мечта. За патологични мечтатели. Островът на бурите.
Хеликоптерът заходи за кацане срещу вятъра, роторите дъвчеха въздуха с гневни писъци и свеждаха пищния балдахин на джунглата. Машината се спусна към земята като някакво огромно насекомо с балонеста глава. Фин, Били и червенокосият местен вожд се появиха откъм пътечката към хребета. Плъзгачите на хеликоптера най-сетне докоснаха земята и роторите забавиха въртенето си. Мощната турбина нададе вой за последно и млъкна.
За миг нищо не помръдваше, освен замиращите ротори. После страничният люк в корпуса се вдигна и в отвора се появи Арагас, с белия си костюм и слънчевите очила, стиснал в ръка широкополата си шапка. Изглеждаше съвсем не на място сред полянката. Четирима мъже скочиха иззад него от хеликоптера с черните униформи и шлемове на сингапурските специални сили. Всеки носеше автомат SAR21 или карабина MP5. На коланите им имаше кобури с автоматични пистолети „Глок“-17.
— Колко мило, че сте излезли да ме посрещнете — поде наконтеният мъж в ослепителнобелия костюм.
Роторът спря окончателно и Арагас сложи шапката на главата си.
— Вие сигурно сте госпожица Райън — каза той, спря пред нея и се поклони леко. Размаха пръст към бузата й. — Неприятно — отбеляза със съчувствие. — И доста болезнено, ако се съди по вида.
— Кой сте вие? — попита Фин.
— Бандит — отговори вместо него Хансън. — Изнудвач.
— Ти го познаваш? — изненада се Били, обръщайки се към капитана.
— Срещали сме се веднъж-дваж.
— Юда като теб не би трябвало да държи такъв тон на новия си господар — скастри го Арагас и изсумтя под нос. — Ще трябва да те науча на маниери.
Продължи бавно покрай тях и спря пред Пиетер Боегарт.
— А — кимна той. — Блудният син. Наследник на несметно богатство, който живурка като бял раджа в пущинака. — Арагас поклати глава. — Колониалното мислене на някои хора просто не спира да ме удивлява. — Замълча, протегна ръка и плъзна пръсти по древните подплатени доспехи на Пиетер. — Интересен костюм. — Усмихна се. — Ще ми се да видя съкровището, което върви с него.
— Zwijn — процеди презрително Пиетер.
Арагас се изсмя доволно.
— Наричаш ме свиня? Трябва да знаеш, че аз съм убеден мюсюлманин. Моля се по шест пъти на ден.
— Нямаш друг бог, освен алчността — каза Кан, който стоеше до Пиетер.
— Ти пък се кланяш на войната.
— Революцията — поправи го Кан.