Емилио Салгари
Призракът на Сандокан
ЧАСТ ПЪРВА
ПЛАВАНЕТО НА ПРОЗЯВКИТЕ
Много и все различни бяха последвалите събития. Докато един ден кораб, назован от Пирата на Малайзия „Соарес“, се полюшваше върху тихото и спокойно море и напредваше със скорост, съвсем неотговаряща за кила му, пригоден да пори вълните при необходимост и „мълниеносно“, както се изразяваха неговите моряци.
Този кораб, който можеше наистина да се състезава по бързина с рибите, бе нисък, много лек, с продълговати платна, поддържани от триъгълни мачти и бе в състояние да се пребори и с най-дивия ураган. Но сега сякаш изпълняваше съвършено друга мисия, не тази, за която бе предназначен.
Малайзийските пирати предпочитаха такива кораби за нападенията си срещу морските гиганти, плаващи из опасните морета на Малайзия.
Почти неподвижен сред безкрайната самотност на океана, „Соарес“ имаше вида на напуснат, изоставен на произвола на ветровете кораб. Той сякаш се отекчаваше сред пустинното спокойствие на водата и небесата. Не се виждаше и следа от облаче.
И наистина неколцината моряци се чудеха какво да правят на мостика — двама се изтягаха до наблюдателната каката, други петнадесетина дремеха по дъските.
Онези до каютата пушеха и мълчаха. Най-сетне единият процеди през зъби:
— Искаш ли да бъдеш искрен, братче?
— А кога не съм бил искрен, драги Яниш? — Другият извади от устата си мундщука на дългия чибук.
— Признай си тогава, че Тигъра на Малайзия е на път да пукне от скука — първият запали единадесетата си цигара и сподави прозявка, която бе по-красноречива от всякакви думи.
— Имаш право, Яниш. Пукам от скука, но както виждам, и ти не си по-въодушевен от мен.
— Да — каза Португалеца, — това спокойствие ме подлудява.
— Вината е твоя!
— Какво? Моя?
— Твоя, драги! Ти поиска да си отдъхнеш, да напуснеш Империята на Асам и на твоя синчага Соарес. И да си понакривиш шапката.
— Не плямпай глупости! — извика Португалеца. — Не помниш ли какво ми каза: „Бихме се много, да се оттеглим сега и да кажем сбогом на авантюрите! Да използуваме богатствата си и да се поразходим из морето като миролюбци, които се наслаждават на своята лятна почивка!“…
— Не отричам, че ти казах нещо подобно — отвърна Сандокан и напълни с тютюн чибука си, — но то беше само тълкуване на мисълта ти.
— Какво?!…
— Разбира се: когато постави на престола Асам, своя син, ти въздъхна облекчено и каза дословно: „Има да се занимавам доста сега с белия махараджа!“ Тогава ти предложих да започнем отново морския живот.
— С едно плаване, което няма никаква цел…
— За да си отдъхнем.
— Хубаво отдъхване! В гроба!… Знаеш ли как бих нарекъл това плаване?
— Кажи да чуя.
— Ами „Плаването на прозявките“.
— Прав си — каза Сандокан и се прозя. Португалеца добави:
— Ти не само ми предложи да се шляя без никаква цел из моретата, но намери начин да изчезнеш от числото на живите.
— Наистина — каза Сандокан, — за англичаните аз съм мъртъв.
— Мъртъв и погребан.
— Така е. Раджата на Каравак присъствува на погребението ми.
— И поиска да се увери със собствените си очи, че те погребват.
— Разбира се. Всичко стана, както изискваше редът.
— И как си отдъхна Джеймс Брук, когато видя, че те спускат в ямата!
— Вярно е.
— Най-после големият му неприятел се оказа мъртъв Най-после тоя Джеймс можеше да получи благодарностите от кралицата на Англия, че Тигъра на Малайзия е изчезнал, че Тигъра на Малайзия е пукнал завинаги!
— Изиграх, види се, чудесна шега и на кралицата, и на раджата на Саравак. Благодарение на факира Барода възкръснах на следния ден и ето ме тук, до теб, лежа и се прозявам.
— Имаш рядкото удоволствие да препрочетеш във вестника на Саравак как точно е преминала погребалната ти церемония…
— Хубава церемония, Яниш! Говориха за мен като за най-страхотния кръвопиец на Ориента!
Португалеца се усмихна:
— Все пак ораторът призна твоето благородно кавалерство…
— Наистина — прозя се отново Сандокан, — мислех дори да му изпратя картичка, да му благодаря. Тоя номер най-после ми позволява да си отдъхна от неприятелите.
— Англичаните няма да те гонят вече, убедени са, че си мъртъв, но кажи ми: какво спечели от всичко това?
— Нищо. Отегчавам се. Виждаш в какво спокойствие сме затънали.
— И сега, надявам се, проумяваш какво означава да водиш такъв живот без всякакви вълнения. Ние наистина ще се пукнем от прозявки. Омръзна ми. Небето спокойно, морето спокойно, акулите спокойни, англичаните спокойни… Но моля ти се, какво значи това! Не сме ли вече годни за нещо?