От време на време Португалеца, за да не забрави доброто си настроение, свиваше ръце като тръба и викаше с цяло гърло:
— Еллора! Еллора! Покажи се на балкона! … Лодката се приближаваше все повече към брега, подводните скали се множаха, все по-непроходими за нея.
— Приближаването става невъзможно — каза Сандокан.
— Сега сме сред самите корали. Не ни остава друго, освен да изядем по няколко сухара и да се върнем без госпожица Еллора.
— Да се върнем? — извика Сандокан. — Само това не!
— А как ще излезем на брега?
— Ще оставим лодката тук и ще напредваме без нея.
— Предлагаш ми да скачам от риф на риф като коза?
— Разстоянието помежду им е толкова малко, че това просто не е невъзможно. Можем да сторим и нещо по-добро.
— Да го чуя!
— Ще направим подвижен мост от веслата и ще го поставяме между островчетата.
— Идеята не е лоша. Достатъчен е мост, не по-дълъг от четири метра. Ще минаваме един по един, но и тогава е опасно. Мостът може да се счупи.
— Щом като съществува опасността да се окъпем, защо да не плуваме от островче до островче?
— Имаш право, Сандокан! Ще плуваме с по една ръка, а с другата ще държим над водата пушките си, а аз ще трябва да нося и цигарите.
Слънцето клонеше към залез; скоро щеше да се спусне синкав здрач. Моряците приеха идеята на Сандокан.
Един от тях остана да пази лодката, другите се отправиха към брега.
Скоро настъпи нощ.
В далечината заблестяха фенерите на кораба.
Ненадейно Португалеца, който се катереше по доста висока скала, извика:
— О, богове на Индия! Ето че дяволът ни дава знаци.
— Къде? — попита Сандокан.
— На острова!
— Какви знаци?
Сандокан стигна до скалата, върху която се бе изправил Яниш.
На разстояние около триста и петдесет метра доста силен огън чертаеше в тъмнината чудновати знаци.
— Дали легендата няма да излезе истина? — каза Яниш. — Дали на острова не живее самият дявол?
— На дявола или на някой друг — каза Сандокан, — трябва да отговорим.
— На това разстояние можем да се разберем и с думи — забеляза Яниш, — освен ако този дявол не е глух и ням. Почакай.
Той приближи ръце до устата си и с всичка сила извика:
— Тука сме!… Получихме писмото ти по птицата! Как е Еллора?
При тези думи светлинните сигнали прекъснаха.
Описаха полукръг надолу и изгаснаха.
Слаб, едва доловим глас достигна до слуха на моряците.
Но никой не можа да разбере нито дума.
— Говори по-силно! — извика Яниш. — Нищо не разбрахме!
Гласът се чу отново.
Този път малко по-ясен.
Сандокан, който имаше по-остър слух, долови думите.
— Какво отвърна дяволът? — запита Яниш.
— Отвърна: „петнадесет години!“
— Петнадесет години ли? — запита Португалеца. — Разбрах, иска да каже, че от петнадесет години дяволът ни чака… Нека почака още няколко часа и ще му направим тържествено посещение!
ТАЙНСТВЕНИЯТ СТАРЕЦ
Моряците продължиха пътя си към острова. Ту във водата, ту по скалите, след час най-сетне стигнаха брега, образуван от работата на милиардите животинки.
Яниш излезе пръв на него и другарите му чуха скоро :
— Бързо, приятели! На земята лежи човек!
В този момент луната се изплъзна изпод голям облак и освети нощта.
На брега лежеше наистина възрастен човек. Ексмахараджата се наведе над него с намерение да прослуша сърцето му.
Лежащият бе с изпокъсани моряшки дрехи; дълга, мръсна и невчесана брада скриваше половината лице и се спускаше по гърдите.
Лежеше неподвижно като умрял.
— Жив ли е? — попита Пирата и се наведе също над тайнствения жител на острова, загубен сред океана.
— Сърцето бие — отвърна Яниш, — този старец не е мъртъв, но може би скоро ще бъде.
— Затова гласът му беше толкова слаб — забеляза Сандокан, — не трябва да го оставяме да умре.
— Пулсът става все по-бавен — каза Португалеца.
Сандокан извади от пръста си грамаден златен пръстен, с който имаше навика да не се разделя никога, и го поднесе към ноздрите на стареца. Натисна невидимо копче.
Пръстенът — подарък от факира, който му бе помогнал да изиграе комедията със смъртта, съдържаше някаква индийска течност, която притежаваше силата да влива нови струи живот в един изтощен организъм.
— Ако старецът не отвори очи под влиянието на този пръстен, няма надежда за него! — заяви Сандокан и продължи да натиска невидимото копче.
Не след дълго старецът отвори очи и въздъхна дълбоко.
— Животът му се възвръща! — извика Сандокан и постави пръстена на ръката си.