— Сърцето бие с по-голяма сила — прибави Яниш, — наистина пръстенът ти е омагьосан!
Сандокан взе ръката на стареца и каза:
— Мистър, можете ли да говорите? Както виждате, ние дойдохме, за да ви помогнем; не беше лесно да се промъкнем до острова, но няма да съжаляваме, ако можем да ви бъдем полезни!
— Благодаря! — прошепна старецът със слаб, но ясен глас на индийски.
Опита се да се повдигне.
— Какво правите, мистър! — каза Сандокан.
— Искам да стана — каза старецът, — моля ви, помогнете ми.
Сандокан и Яниш изпълниха желанието му.
Старецът се изправи.
— Сега какво? — запита Яниш, като видя, че той прави опит да проходи.
— Ще ви заведа в моя дом — отвърна тайнственият обитател на рифовете на дявола.
— Къща ли имате? Много добре, мистър! — каза Яниш. — Приемаме с радост вашето гостоприемство. Както виждате, мокри сме до костите!
— В този миг Еллора сигурно се безпокои много — прибави старецът.
— Еллора! — извика Сандокан. — Коя е тя?… Ваша дъщеря?
— Почти моя дъщеря … — отговори старецът с глас, в който се долавяше голяма обич.
— Далеко ли е вашата къща? — запита Яниш.
— Не… половин час път от тук, може би малко повече, защото… нали виждате, не мога да ходя бързо. Днес бях решил, че ще свършат завинаги моите седемдесет години!
— Седемдесет години? — извикаха в хор моряците.
— И от петнадесет години ли сте на този остров? — попита Сандокан.
— От петнадесет! И повече! — отвърна старецът и се облегна на ръката му. — От тука, господа.
Групата навлезе в рядка гора. След стотина крачки дойде до малко възвишение.
— Моята къщица е зад онази могила — каза старецът, — сега ще заобиколим.
— Никой ли не се е приближавал до този остров? — попита Яниш. — Никой ли не се е опитвал да ви спаси?
— Никой — прошепна старецът, — корабите, които се опитаха да сторят това, се разбиха в подводните скали и оттогава никой не се доближава до този проклет остров.
— Моряците вярват, че той е обитаван от дявола, който хвърля светкавици върху корабите и ги разрушава! — каза Яниш.
— Не … — въздъхна старецът.
— Те казват, че са виждали дявола, когато движел светкавиците — забеляза Сандокан.
— От петнадесет години ходя на брега, за да движа запалена факла — каза старецът.
— Всяка нощ? Цели петнадесет години? — извика Сандокан.
— Нито една нощ не пропуснах да сторя това! — пошепна странният старец. — Винаги се надявах, че Всевишният ще ни изпрати някого на помощ… Имах право… Ето, вие дойдохте!
— Бяхме се насочили съвсем в друга посока — каза Сандокан, — или по-точно не се бяхме отправили за където и да било, когато стреляхме по патиците… Но как сте прибегнали до това средство? Голяма случайност беше, че вашето послание попадна в ръцете ни.
— Този начин за съобщения — отвърна старецът — опитах с всяка птица, която ми се удаде да хвана на острова: връзвал съм съобщения на краката на гълъби, на албатроси, на жерави и диви патици. Последната бях ударил със стрела.
— Защо не сте писали малко повече думи? — запита Яниш. — Разрешаването на вашия ребус умори доста умовете ни.
— Не можах да направя друго — пошепна старецът, — нямах сили, страхувах се, че ще умра, така както се страхувах и преди малко, когато ви давах знак с факела.
— Как си палите огън? — запита Сандокан.
— Еллора го пали. . .
— Еллора?
— Да … Тя ходи няколко пъти до потъналите кораби. С мачтите си построихме доста сносна къща. Нищо необходимо не ни липсва и аз бих завършил спокойно тук дните си, ако бях съвсем сам и ако не трябваше да поправя една несправедливост…
— Несправедливост ли? — запита Сандокан.
— Да, по отношение на Еллора.
Луната осветяваше пътя на моряците, които бяха заобиколили могилата.
Вик на изненада се изтръгна от устата на Яниш.
— Жито?!
— Да, това е малка нива, която сам засях със жито … От дълги години събираме доста добра жътва.
— Посели ли сте други растения?
— Всичко, каквото ми беше възможно. В един от корабите намерихме различни семена.
В далечината се виждаше висок конус.
— Какво е това? — запита Сандокан.
— Малък угаснал вулкан.
— Угаснал вулкан? — каза Сандокан замислен. Тигъра на Малайзия се бе спрял и наблюдаваше конуса; някаква мисъл се зараждаше в главата му. Яниш попита:
— Какво, братче?
— Мисля, че ако бяхме открили този остров преди десетина години, щяхме да причиним още по-големи главоболия на нашите неприятели!
— Наистина този остров е една непревземаема крепост — забеляза Яниш, — кой знае дали няма тепърва да ни послужи… Както виждаш, на път са да се случат много интересни събития. Този старец скоро ще ни разкаже тайната на Еллора!