Падането ми се стори неимоверно дълго и страшно: най-после усетих, че съм паднал в някакъв подземен канал. Държах високо кошницата, за да не я достигне водата. Отпуснах се по волята на течението.
Беше съвсем тъмно и не можех никак да предположа накъде ще ме отнесе това течение.
Малката плачеше и нейният плач отекваше под високия свод на канала. Сърцето ми се късаше от мъка, но тя бе примесена с радост, защото, където и да излезнех, все щях да съм далече от онези жестоки същества.
Неочаквано в далечината зърнах светлинка, която започна да се увеличава. Беше изходът на канала. Скоро дойдох до него и навлязох в някаква река. С едната ръка заплувах към брега… Бяхме спасени!
Къде ли се намирахме?
Край брега се разстилаше гъста гора. Зората позлатяваше върховете на дърветата. Влязох в гората, за да избегна всякаква изненада. Може би капаликанците бяха открили вече бягството ми и щяха да дойдат да ме търсят при изхода на канала.
Отдъхнах си малко и тръгнах по една пътека през гората.
Вървях четири-пет часа, като хранех детето със сок от млечно дърво. Бях слушал, че този сок може да замести за известно време майчиното мляко.
Стигнах до малко село, близо до Рамтек.
Влязох в първата къща и имах щастието да намеря семейството на добри земеделци.
Козе мляко имаше достатъчно и скоро малката Еллора започна да закрепва. Разказах им измислена история, за да извиня присъствието си по тези места. Добрите селяни се грижиха много добре за детето. След месец реших да се върна в столицата, за да разкажа всичко на принца. Намерих човек, който да ни занесе със слона си до столицата. По пътя обмислях начина, по който щях да открия на принца, че първородният му син е дете на капаликанка. Представях си колко щеше да се ядоса и да започне да преследва жестоко тази секта. Но съдбата бе решила друго. Старият Нандар се умори.
Еллора му поднесе чаша арак. Моряците, Сандокан и Яниш слушаха онемели. Нандар изпи няколко глътки и продължи своя разказ…
СТРАНСТВУВАНИЯТА НА МАЛКАТА ЕЛЛОРА
Тръгнахме на път към Нагпур, столицата на Гондвана. Собственикът на слона беше и водач. От селото взех добра жена, която да се грижи за Еллора по пътя. Бях и обещал да и заплатя добре, щом стигнем в града. Знаех, че принцът ще плати богато на тази, която се е грижила за неговото дете. Водачът също щеше да получи парите си в града…
Но всичко излезе само сън.
Бяхме изминали малка част от пътя, когато изведнъж ни нападна шайка разбойници. Скоро познах, че това бяха капаликанците.
С револвер до гърдите накараха слоноводача да ни води по друг път през джунглата. След дълго уморително пътуване пристигнахме до брега на Тапти.
Не можех да си представя какво ще правят с нас разбойниците, но скоро проумях.
Построиха набързо сал и вързаха четирима ни върху него.
— Ето вечерята за крокодилите на Тапти! — каза един от шайката.
Спуснаха сала в реката.
Течението ни повлече надолу.
Бяхме вързани здраво и не можехме да се помръднем; устата ни бяха натъпкани с парцали; само устата на Еллора беше свободна и нейният плач разкъсваше сърцата ни.
Какво щеше да стане с нас?
Реката беше пуста. Не се виждаше никаква лодка, никакъв кораб.
Течението ни носеше бързо към сигурна смърт.
Крокодилите не се бяха появили още, но нямаше да закъснеят много, а тогава всичко щеше да бъде свършено.
Такава награда ли трябваше да получат слоноводачът и добрата жена? И те щяха да завършат живота си в корема на някое кръвожадно чудовище …
Ами Еллора?
Плачът и ме подлудяваше. Исках да викам, но кърпата ми пречеше.
Никой никога няма да изпита мъката, която ме разяждаше през тези часове!
Нощта беше тъмна и бреговете почти не се виждаха. Дори и да минеше някоя лодка, надали щяха да ни забележат.
Моите мъки ставаха почти непоносими… Като че ли сърцето ми бе престанало да бие. Ушите ми бучаха.
Изведнъж почувствувах, че загубвам съзнание.
Когато се свестих, ме очакваше голяма изненада.
Лежах на легло в параходна кабина; висок мъж стоеше до мен и ме наблюдаваше.
— Треската е вече преминала — каза той, — но пулсът е още бърз.
Не познавах този човек и го гледах безкрайно учуден.
Неочаквано си спомних за сала и извиках:
— Еллора! Еллора!…
— Бъдете спокоен, господине. Еллора е жива.
— Жива? Къде е? — запитах аз.
— На мостика!