Дола излезе бързо от „залата на черепите“ и затвори вратата. Неочаквано я налегна силна умора подир снощната оргия, при все това има сила да се довлече до стаята на Кожения човек.
В съседство с неговото жилище бе и залата, където пазеха кучетата. А тя се състоеше от четири стени, едната от които представляваше желязна решетка: зад нея се мятаха в див лай шестнадесет кучета.
Полукучета, полувълци, те имаха извънредно заплашителен вид.
Когато Дола влезе, те започнаха да се хвърлят към решетката още по-бясно, защото знаеха от опит, че появата на тази жена означава изобилно ядене.
Кучкарят бе облечен в кожа от глава до пети, затова и носеше прякора Кожения,
Ядеше лакомо. Бе свалил половината от кожената шапка, която закриваше главата му. Лицето му имаше жестоко изражение, много сходно с това на кучетата, които бяха толкова опасни, че той трябваше винаги да носи тази дреха, изработена от специална твърда кожа. Така можеше да се движи сред тях и да ги насъсква към неща, които доставяха удоволствие на Дола. От време на време на кучетата хвърляха трупове на убити или живи хора, заподозрени в измяна на „Капалика“.
— Тази нощ за вас ще има прясно месо — каза господарката на Гондвана, — тази нощ ще отидеш в „залата на черепа“, там ще намериш един мъж, който ще им доведеш за закуска! Ще го доведеш тук и ще го развържеш, за да си помисли, че може да се защищава от кучетата. Не се страхувай, не е въоръжен,
— Да се страхувам от човек? — усмихна се зло Кожения. — Ще изпълня заповедта ти, господарке!
— Ще дойда в полунощ, да присъствувам на зрелището! — каза Дола.
— Ще те чакам! — склони глава палачът.
Дола отиде в покоите си, легна и заспа като мъртва.
След полунощ, когато в голямата зала започваше оргията, царицата на „Капалика“ влезе в клетката на червените кучета.
Посрещна я силен лай.
Палачът, готов изцяло с кожения си костюм, я чакаше, като държеше револвера си насочен към гърдите на изменника на „Капалика“.
Въпреки заповедта на Дола, пленникът бе вързан толкова много, че лицето му не можеше да се види добре.
— Както виждам, уплашил си се от него! — каза подигравателно Дола, след като хвърли поглед към пленника. — Той наистина е опасен човек! Заведи го в клетката. Искам да погледам как ще послужи за храна на тези добри Животни! О, Сива! Изпрати в ада душата на изменника на „Капалика“, човека, който знае нейната тайна!
Кожения се опита да блъсне пленника при кучетата. Започна борба и скоро и двамата се озоваха в клетката.
Като че ли раздвижени с пружина, червените кучета с бесен скок се намериха върху затворника и забиха зъби в месата му. За миг дрехите му бяха разкъсани. Човекът падна, а кучетата продължиха да го разкъсват с диво ръмжене. Жестоката царица на „Капалика“ се смееше високо и ехидно, а Кожения стоеше неподвижен пред страховитото зрелище.
Когато от пленника остана само окървавен скелет, Дола излезе спокойна, че този, който знаеше тайната, вече го нямаше!
Тя влезе в храма, посветен на Сива, обърна се към статуята на жестокия бог и каза:
— Неразумникът, който знаеше тайната ни, бе изяден от господарите на джунглите! Постъпих, както ти ме вдъхнови!
Дола се върна в своите покои, а в това време кучкарят с коженото облекло, което закриваше и тялото, и лицето му, напусна клетката и избяга от двореца.
БИТКА В ГОРАТА
Господарката на Гондвана заповяда да повикат незабавно двамата офицери, които бяха довели в двореца Тигъра на Малайзия.
— Бягството на Амравати от храма на Теханда е вина, която се наказва със смърт! — каза Дола. — Един от вас е виновен! Този, който пазеше храма! Но аз държа отговорен и другия… Трябваше да отидете веднага да търсите беглеца. Ще ви помилвам, ако успеете да го заловите! Вземете слонове и войници и прегледайте гората! Нашите неприятели не са много далече. За щастие, оня, който им е бил главатар, бе току-що изяден от червените кучета. Вървете и Сива да ви помага да заловите беглеца!
Двамата офицери тръгнаха с двадесет войници върху три слона и за няколко часа стигнаха гората. Спряха да се посъветват.
— Трябва на всяка цена да усмирим гнева на Дола!
— За това има само едно средство — да заловим Амравати!
— Когото ти изостави толкова лекомислено да се измъкне от подземието на храма…
— Какво съм виновен аз, че ме упоиха заедно с хората ми! Сигурно оня проклет факир ми бе изиграл тая лоша шега. Но и той си получи заслуженото!
— Как ще можем да открием следите на Амравати?
— Това не мога да ти кажа, но трябва да го уловим, иначе и ние ще свършим между зъбите на червените кучета.