Пол Дохърти
Призракът на тресавището
На Д. Т. Дрискол
ПРОЛОГ
Praeparetur animus contra omnia.
Подготви душата си за неочакваното.
Сенки, черни като смола, покриваха абатството „Сейнт Мартин’с-ин-дъ-Марш“1, сгушено в тресавищата на Линкълншър.
„Скъпоценност върху зелена възглавка“, го беше нарекъл някога един посетител. Други, които бяха минавали през мочурливите земи, коварните странични пътеки и скритите капани, наричаха тресавищата убежище на злото. „Отломка от ада“ — така бе нарекъл един стар хронист измамните блата и наводнените полета на тази пустош. Разбира се, абатството, наречено на св. Мартин и основано през владичеството на втория Хенри, беше свято място. Неговите постройки и божествените литургии, отслужвани там, бяха пратили обратно в ада демоните, които може да са бродили из тези самотни земи.
„Сейнт Мартин’с“ бе прераснал в голямо абатство: монасите бяха отводнили тресавищата и бяха създали ливади и пасбища, орна земя, рибарници и развъдници на стриди. Бяха изградили и красивата църква, хамбари, домакински постройки, лечебница, скрипториум2 и библиотека. Сър Юстъс Харкорт беше основал „Сейнт Мартин’с“, след като се бе завърнал жив и здрав от поклонничество в Отвъдморските земи, оцелял в горещините и от неверниците, за да се поклони на Божия гроб.
Сър Юстъс не беше обърнал внимание на легендите, че в тресавищата броди духът на сър Джефри Мандевил, барон-разбойник, който със свитата си от главорези беше тормозил хората от блатистите земи, нападал техните градчета и села и дори плячкосвал параклиси и църкви. Мандевил бе застигнат от насилствена смърт, обаче според местните жители бил прокълнат до края на света да броди из тези места с дяволската си свита. Мнозина твърдяха, че са чували тропота от копитата на конете му и са виждали как облечени в черно фигури се носят в нощта. Това беше интересна легенда, но добрите братя от „Сейнт Мартин’с“ почти не й обръщаха внимание и отхвърляха като нелепи разказите за призрачни ездачи, които носели кървавочервени знамена с огромно „V“ в центъра, личният герб на демона Мандевил. Наистина, някои от братята, които имаха по-остър слух, шушукаха, че напоследък, когато се събирали късно вечер в манастирската трапезария, чували пронизителния звук на ловджийски рог, и твърдяха, че някои хора от свитата на лейди Маргарет Харкорт, заживяла като същинска отшелничка след изчезването на съпруга си, също били чували този зов. Та нали сър Реджиналд, съпругът на лейди Маргарет, и неговите близки приятели някога си бяха правили лудешки шеги, бяха галопирали край мочурищата и бяха надували своите ловджийски рогове? Може би сега някой друг излизаше в нощта и се правеше на призрачен ездач? Може пък, заключаваха те, някой селянин да е чул тази история и да върши същите детинщини?
Облечените в черни одежди бенедиктинци от „Сейнт Мартин’с“ не горяха от желание да слушат подобни истории. Te живееха удобно и уединено зад високите стени, охранявани от цяла армия послушници и манастирски работници, да не говорим за могъщия абат Стивън, личен приятел на краля. При неговото управление манастирът беше забогатял и беше станал още по-силен, покровителстван както от Короната, така и от църквата. Та нали кралят и свитата му често отсядаха тук, когато отиваха в източните области, за да се поклонят на някоя светиня, или се отправяха на север, за да воюват с шотландците? Братята се интересуваха само от своя дом, от правилата си и от спокойната рутина, която бележеше дните им; дивите тресавища и ужасяващите разкази бяха според тях детски залъгалки. Но Сивокосият отшелник, който живееше до стените на абатството, мислеше друго. Малцина знаеха истинското му име. Той беше тук от години и му бяха прикачили прозвището „Пазача край портата“. Абат Стивън му бе разрешил да си построи малка къщурка — по-скоро колиба от плетени клони, която той наричаше свой „брулен от вятъра замък“. Пазача край портата беше по-склонен да вярва на предания от монасите. Според него из дивите тресавища бродеха демони и виеха като вълци, особено когато нощта беше мъглива и от другата страна на блатото започваха да проблясват блуждаещи огньове. Добрите братя покровителстваха Пазача. Той не бе привърженик на чистотата, обаче водеше аскетичен живот и нямаше от какво да се срамува; ако му се привиждаха разни неща, защо трябваше да го упрекват? В общи линии техният живот беше безметежен, изпълнен със свято спокойствие. Обаче от навечерието на празника на св. Лъв Велики, 10 ноември от лето Господне 1303 г., тридесет и първата година от царуването на крал Едуард, братята твърдо промениха мнението си. През тази нощ сякаш дяволът с всичките си пълчища се беше появил пред стените на „Сейнт Мартин’с“.
2
В средновековните манастири — помещение, където монасите преписвали книги. — (Бел. прев.)