Лейди Маргарет се разплака, тихо, но искрено; сълзите се стичаха по страните й.
— Нека Бог ми прости! — прошепна тя. — Обичах Д’Обини повече от самия живот и още продължавам да го обичам. Една страстна нощ, Корбет! — тя вдигна ръка. — Само една-единствена нощ и целият ни свят рухна. Мислех, че съм изкупила греха си, но дълбоко в сърцето си знаех, че демоните ще се завърнат. Тялото на сър Реджиналд лежи в неосветена земя. Кръвта иска кръв. Възмездието търси изкупление. Убийството крещи за правосъдие.
— А смъртта на абат Стивън?
— Дойде като гръм от ясно небе, като буря през летен следобед. Уверявам те, кралски служителю, че нищо не знам за нея. — Тя сграбчи ръката на Корбет. — Но ти знаеш, нали?
Корбет тъжно се усмихна.
— Няма ли да ми кажеш?
— Не сега, не преди всичко да е стигнало до края си. Кажи ми, милейди, срещала ли си се някога с абат Стивън, през деня или през нощта, тук или някъде другаде?
— Никога! Ние спазвахме обета си!
— Той питал ли те е за сина си?
— Отначало не. Но след около три или четири години започна да ме разпитва настоятелно чрез Сейлиъм. Разбрах, че загубата на сина му го измъчва също толкова, колкото и смъртта на сър Реджиналд.
— Аз носех посланията! — заговори Пазача. — Абат Стивън искаше да научи подробности за приемните родители, всичко, което лейди Маргарет знаеше за тях.
— Отишъл е да го търси, нали? — попита лейди Маргарет.
— Разбира се! — потвърди Корбет. — Кралят използваше абат Стивън да води посланичествата в много от дворовете в Европа. Имаше широк кръг приятели, хора, които можеха да му помогнат.
Лейди Маргарет затвори очи:
— Аз… Аз мисля…
— Че подозираш какво е станало — довърши вместо нея Корбет.
Тя го изгледа, отвори уста, за да отговори, но замълча, защото отвън се разнесе някакъв звук.
— Как успя да разбереш? Когато чух, че си пристигнал, помислих, че ще ти трябват години, дори само да заподозреш истината!
— Елоиз Аржантьой…
— Тази глупава приумица! — прекъсна го тя. — Измислица, обикновена шега!
— Беше очевидно, че сър Стивън е обичал някого! — отбеляза Корбет. — След като разбрах, че Елоиз Аржантьой е измислица, започнах да се питам защо. Подозирах, че вашата враждебност не е истинска, както се и оказа. Колкото до теб, Сейлиъм…
— Аз не предадох господаря си!
— Не умишлено! — съгласи се Корбет. — Винаги съм се питал защо абатът разкрива сърцето си пред теб, но той, разбира се, е бил свикнал с това. И след това онзи поменик — защо абатът е трябвало да се моли за жена, която никога не е съществувала? Накрая разбрах, че той е наричал теб Елоиз, нали така?
Корбет сложи ръка върху ръката на лейди Маргарет.
— Ще ме арестуват ли? — попита лейди Маргарет. Корбет поклати глава:
— Да обичаш необмислено може и да е грях, но не е престъпление.
— Присъствах на смъртта на съпруга си.
— Но не си я пожелала! Дълбоко се съмнявам, че и Д’Обини също е искал да го убива. Просто така е станало и отровното цвете е пуснало корени. Сега, след десетилетия, то цъфти с пълна сила!
Корбет стана, чувстваше се леко схванат, напрегнат.
— Обаче ще арестуваш някого?
— О, да, милейди! Ще трябва да настоя ти и Сейлиъм да останете тук, в Харкорт. Той не бива да се връща в „Сейнт Мартин’с“ до утре.
Корбет се поклони и, последван от Чансън и Ранулф, излезе от залата. Доведоха конете им. Корбет бързо яхна своя и се загърна в наметалото си, за да се предпази от студения вятър, който се беше усилил.
— Елоиз Аржантьой! — възкликна Ранулф. — Толкова много от толкова малко!
Корбет взе юздите:
— Толкова много заради толкова малко, Ранулф, но такива са пътищата на сърцето, нали? Сега бързо ще трябва да се върнем в „Сейнт Мартин’с“. Искам да отида право в стаята на абата. Когато стигнем там, ще ви разкажа кого ще арестуваме.
— Опасно ли ще е? — попита Чансън.
— О, да! — пришпори коня си Корбет. — Имаме си работа със сърце, което е преизпълнено с омраза!
Корбет седеше в покоите на абата. Беше се върнал и бе обиколил пеш „Сейнт Мартин’с“, като мереше разстоянията. Имаше чувството, че абатството се е затворило около него. Фантастичните образи по фасадите контрастираха с благия вид на светците, изрисувани върху витражите на прозорците край него. Статуите в резбованите си ниши се взираха самотно надолу към него. Поскърцването на ботушите му отекваше глухо из ходниците. Беше разкрил очи и ум за впечатления от абатството: тъмните, плесенясали бараки и хлътналите стаи; различните миризми на абатството, на пчелен восък и мастило, на велен и ръкописи; студенината на дома на покойниците; сладката топлина на кухните. Сега беше готов за последния сблъсък. На вратата се почука и влезе приорът. Все още изглеждаше премръзнал, по расото и сандалите му бяха полепнали буци кал.