— Защо уби Тавърнър? — прекъсна го Ранулф.
— Чу го как призна за своите коварства, нали? — попита Корбет.
— Но аз мислех, че Пердитус помага на Чансън в библиотеката! — извика Ранулф.
— Не, не, подслушвал е! — смигна Корбет на довереника си. — След като Тавърнър си призна измамата, Пердитус, изплашен да не го заловим, побързал да се върне. Тогава срещнал Чансън да идва от библиотеката. — Сега Корбет се обърна към Чансън: — Предложи ти да ти помогне, нали така?
— Да. — Конярят, изумен до крайност от очевидната лъжа на Корбет, побърза да кимне.
— Истина е! — отбеляза Пердитус. — Защо трябваше да оставям мошеника да избяга? Той беше замислял да направи баща ми за посмешище. Абат Стивън беше толкова развълнуван от този случай. Взех лъка и стрелите от колчана на дебелия архидякон. Това абатство е като заешка дупка. Тавърнър се появи, ходеше бавно заради сутрешната мъгла. Пуснах стрелата право в сърцето му.
— А после го дамгоса? — попита Корбет.
— Исках да вселя страх от Бога у тези глупави монаси. Изработих си желязото за дамгосване. Гилдас беше първият и когато бях готов, сложих същата дамга, знака на демона, върху челата на Тавърнър и Хамоу. Много се вълнувах, когато замислих смъртта на заместник-приора. Отидох в кухнята с малко прах от раклата на лечебницата. Избрах чаша и го пуснах вътре. Сякаш играех комар. Не ме интересуваше кой от тези страхливци ще изпие отровата. Знаем само, че един от тях трябва да умре. — Пердитус размаха юмрук към Корбет. — Надявах се единствено да не си ти. Исках да си последен. Исках да преживееш същия страх и ужас, както и баща ми.
— А библиотекарят брат Френсиз? — напомни му Корбет.
— А, това беше по-различно. В известен смисъл изпитвах съжаление към него. Той беше член на съвета и винаги се бе държал мило с мен, но беше опасен. В деня, когато умря, отидох в библиотеката. Питах се дали бих могъл да открия между книгите, заети от абат Стивън, още някакви следи за миналото си. Брат Френсиз ме дръпна встрани. Каза, че размишлявал върху смъртта на абат Стивън. Чудеше се дали не е самоубийство и твърдеше, че абат Стивън трябва да е имал някаква голяма тайна, която би могла да обясни както неговата смърт, така и кървавите убийства, които я последваха. Разпитваше ме най-подробно. „Хайде, брате!“, настояваше той. „Ти си не само прислужник на абата, но и негов приятел!“ Разбрах, че подозира нещо. Казах му, че не знам нищо, че не мога да му помогна. Той продължаваше да твърди, че истината се крие някъде в тази библиотека.
— Наистина се криеше там! — прекъсна го Корбет. — Открих едно любовно стихотворение, написано от баща ти като сбогуване, когато постъпил в манастира.
— Така ли? — Сега послушникът заприлича на малко момче. — Може ли да го видя?
— Какво стана с брат Френсиз? — настойчиво попита Корбет.
— О, да. Той беше мил и съвестен, но прекалено любопитен. Реших, че трябва да умре бързо. Той мислеше, че е в безопасност в библиотеката, но през деня бях оставил отворен капака, който затваряше една от амбразурите. В същата нощ, докато другите монаси се тъпчеха, взех лъка и стрелите и тръгнах към библиотеката. Почуках по капака, отместих го и пуснах стрелата. За един стрелец брат Френсиз беше добра мишена, защото бе застанал срещу светлината. Останалото знаете. — Той се ухили: — Зрението ми е по-добро, отколкото мислите!
— Нима не размисли? — изръмжа брат Дънстън.
— Разбира се, че мислех — за баща си. Трябваше и теб да те докопам, сладострастен, тлъст монахо! Баща ми подозираше, че твоите посещения в „Горският фенер“ не са свързани единствено с делата на абатството. Всеки ден трябва да коленичиш на тлъстите си колене и да благодариш на Бога, че си жив!
Корбет хвърли предупредителен поглед към Ранулф.
Пердитус се забавляваше. Той толкова мразеше тези монаси, че изпитваше удоволствие да им се присмива и да ги дразни, докато описваше колко умен е бил и отмъщенията, които бе замислял. Но какво щеше да стане, след като всичко вече бе приключило?
— А котката? — обади се Ранулф.
— О, тя послужи само, за да напомня на легендите за Мандевил. — Пердитус вече бе забравил за Дънстън. — Съжалявах бедното създание, но трябваше да изпитам праховете, които взех от Елфрик. Котката умря много бързо, после прерязах гърлото й, сложих я в торба и с помощта на връв прикрепих кука към единия й крак. Църквата на абатството тъне в сенки. Изчаках удобен момент, промъкнах се през вратата на сакристията и окачих котката за миг. — Той внезапно плесна с ръце, което накара монасите да подскочат. — Всички се изплашихте, нали?