Корбет изненадано впи очи в него.
— Баронът-разбойник, който е върлувал тук?
— Същият.
— И как описва Тавърнър обсебването? — попита любопитно Ранулф.
— Аз го разпитах — отговори приорът Кътбърт. — Не е образован човек, а от време на време проговаря на нормански френски или латински. Освен това, изглежда знае много за живота на Мандевил. Всъщност той сякаш е двама души в едно тяло.
— Трябва да видя този човек! — заяви Корбет. — Затворен ли е?
— Държат го в едно помещение край лечебницата — обясни приорът. — Грижат се добре за него, получава прилична храна и питие. Абат Стивън особено много се интересуваше от него.
— А ти какво мислиш? — попита Корбет. Приорът направи гримаса:
— Сър Хю, аз съм бенедиктински монах, и имам своите грижи и задължения.
— Значи, не виждаш дяволът да се показва от ъглите или да се крие в сенките?
— Както не го виждаше и абатът. — Пердитус вече не беше нервен. Лицето му беше сурово и решително. — Абатът не виждаше бесове и таласъми да пробягват между дърветата или да се крият в езерата. Той наистина вярваше, че демоните са повелители на въздуха и че имат някаква власт да обсебват душите на определени хора.
— Абат Стивън няма нужда от твоята защита — отекна гласът на Корбет. — В Евангелията се говори за демони. Нима гадаринецът не твърди, че цял легион бесове го е обладавал?
Корбет се обърна към архидякона.
— А какво мислиш ти за Тавърнър?
— Забележителен случай. — Архидяконът потри ръце. — Сър Хю, в Лондон съм се срещал с всякакви хора, лукави измамници, но трябва да призная, че Тавърнър наполовина ме убеди.
— Наполовина ли?
— Аз не отричам съществуването на сатаната и неговите легиони — усмихна се криво архидяконът. — Просто не мога да приема, че те притежават силата да се намесват в живота ни. В края на краищата човешката воля може да извърши достатъчно зловещи дела и без онези същества, наричани от нашия учен брат послушник господари на въздуха. Моят спор с абат Стивън беше относно писанията на светите отци като свети Амброзий7 и свети Августин8. И все пак това е доста странно — замислено произнесе той.
— Кое? — настойчиво попита Корбет.
— Чародеите и некромантите, онези, които изучават Кабалата, вярват в могъщи заклинания и призоваването на духове. Сър Хю, чувал ли си за ордена на невидимите?
Корбет поклати отрицателно глава.
— Някои вярват, че един магьосник чрез определени заклинания може да стане невидим за няколко часа и да преминава през вещества като дървото и камъка.
Корбет схвана какво искаше да каже.
— Говориш за убийството на абат Стивън?
— Аз те слушах внимателно, сър Хю. Как другояче, освен с помощта на черните изкуства, абатът би могъл да бъде прободен в собствената си килия? Вратата в подножието на стълбите е била отключена, но братът послушник не е чул никой да се качва. Прозорците и вратата на абата са били здраво затворени. Няма тайни проходи. Изглежда, че не е имало борба и все пак абатът е бил намерен убит. Питам се…
Корбет го прекъсна:
— Преди да се впуснем в небесните въпроси, нека повторя това, което каза ти, архидякон Ейдриън: „Човешката воля може да извърши достатъчно много зло“.
— Но загадката си остава! — настоя архидяконът.
— За момента да. Кажи ми, Кътбърт, случвало ли се е нещо необикновено вътре или около абатството в дните преди смъртта на абат Стивън?
— В нашето абатство цари мир и съгласие, сър Хю. Но ти вече видя околността отвъд стените — тресавища, блата, поля, гъсти гори. Там бродят разбойници като онзи Скарибрик например.
— Но те не представляват заплаха за абатството?
— Никаква и никога.
— А лейди Маргарет Харкорт?
— Неприязънта между нея и абатът бе добре известна. Te никога не се срещаха и не разговаряха.
— Соколовият ручей — намеси се ковчежникът Дънкан, но забеляза учудения израз на Корбет. — Соколовият ручей — обясни той — е поток, който тече в подножието на Кървавата ливада. Лейди Маргарет и нашият абат спореха чие притежание е той.
— Аз обаче уредих спора — намеси се приорът Кътбърт.
— И то точно както желаеше абат Стивън.
Корбет се вгледа в една картина на стената. Платното беше опънато върху дървена плоскост. Цветовете бяха живи и блестящи, нанесени с енергични мазки на четката. Той присви очи. Отначало фигурите върху него не му говореха нищо, но после различи една пламтяща кула в дъното. Млад мъж в доспехи водеше по-възрастен човек, на чиито очи имаше превръзка. Накрая Корбет разпозна сцената: Еней извеждаше баща си от Троя. Той се огледа из помещението. И другите картини имаха подобни сюжети: сцени от преданията за Ромул и Рем, живота на Цезар и други теми из историята и легендите за древния Рим. Приорът Кътбърт проследи погледа му.
7
Св. Амброзий (ок. 340–397 г. сл.Хр.) — милански архиепископ, един от църковните отци, оказал голямо влияние върху свети Августин да приеме християнството, автор на „Химни“ и литургична поезия. — (Бел. прев.)
8
Св. Августин (354–430 г. сл. Хр.) — един от църковните отци, теолог, философ и моралист, автор на прочутите „Изповеди“. — (Бел. прев.)