— Хайде, Ранулф-ат-Нюгейт, главен секретарю на канцеларията на Зеления восъчен печат! — продължи да го задява Корбет. — Докъде искаш да се издигнеш? Защо кралят те взе под ръка и тръгна да се разхожда с теб в розовата градина?
— Значи си ме шпионирал, господарю?
— Е, Ранулф, не беше необходимо да го правя. Почти всички в двореца на Норичкия епископ са те видели.
— Ревнуваш ли? Корбет само се изсмя.
— Извинявай! — каза припряно Ранулф.
— Ранулф, Ранулф! — Корбет стисна рамото му. — Ти някога скиташе из уличките на „Уайтфрайърз“ и Съдърк. Ранулф плячкаджията, кречеталото, нощният скитник, разбойникът! Сега си кралски служител, имаш ленени ризи и вълнен панталон, дебели топли мантии пазят раменете ти, а около кръста ти е препасан широк кожен колан. На краката си носиш испански ботуши с подрънкващи шпори, на бедрото ти висят меч и кама. Ти пазиш кралския печат, ти си кралски човек в мир и война. Какво повече искаш, Ранулф-ат-Нюгейт? Имаш парички, дадени на съхранение при златарите в Лондон. Наел си един селски свещеник да пее молитви за душата ти. Колко коня притежаваш — три или четири, включително и онзи, арабския, в конюшните ни в Лейтън? Умееш да изписваш всякакви писмена, да сложиш подпис, да подпечаташ указ, да издадеш прокламация. Сега дори вървиш под ръка с краля. Защо, Ранулф-ат-Нюгейт? Вярва ли ти той? А ти вярваш ли ми, Ранулф?
— С цялото си тяло и душа, господарю. Ти го знаеш. Твоите врагове са и мои.
Корбет свали ръката си. Помисли си за крал Едуард: за стоманеносивите му коси и брада; за онези наблюдателни очи, дясното леко примижало; за бързата промяна в настроенията му, как можеше да бъде понякога очарователен, понякога студено безжалостен. Едуард беше крал и не се церемонеше; но можеше да бъде и войн, наденеше ли черната си броня, възседнал Баяр, бойния си кон, и да беси по дузина шотландски бунтовници, без да мигне, да унищожава цели села с огън и меч.
— Дяволът има много лица, Ранулф, и изкушава по всякакъв начин. Нима кралят те отведе до високата планина, както сатаната отвел Христос, и ти показа славата, която би могла да бъде твоя?
— Не разбирам! — заекна Ранулф.
— Разбираш ме, приятелю. Кралят е нетърпелив. Чел съм протоколите. Сър Стивън Д’Обини, покойният абат на това място, някога беше един от веселите другари на краля, рицар, който се беше бил редом с него през мрачните времена на бунта на Симон дьо Монфор. Кралят дължи живота си на абат Стивън. Спомни си девиза на краля: „Моята дума е мой печат!“. Сега, Ранулф-ат-Нюгейт, ти знаеш и аз знам следното: кралят подозира, че убиецът на абат Стивън е монах, свещеник, служител на Светата църква. Ако го заловя и дано Бог даде да го заловя, аз не мога да го предам на шерифа, нито сам да го осъдя и да го обеся на най-близкия ешафод. Значи, какво ти е казал кралят? Да въздадеш правосъдие от негово име? Екзекуция по кратката процедура? Не носиш ли в портфейла си един от тези укази: „Стореното от Ранулф-ат-Нюгейт е сторено за доброто на краля и за благото на кралството“? — Корбет пристъпи по-близо. — Не можеш да го направиш, Ранулф. Да, кралят е наредил така, но над него стои законът. Законът, който е по-важен от всичко.
Ранулф се отдръпна.
— Аз съм твой приятел и довереник — бързо заговори той. — Но както сам каза, аз съм и човек на краля в мир и война. Мислил ли си някога, сър Хю — той пристъпи напред, — за Ранулф-ат-Нюгейт като за рицар? За Ранулф-ат-Нюгейт като за придворен или дори като за духовник?
Въпреки че беше тъмно, Корбет можеше да усети неутолимата амбиция на този човек, когото дълбоко в себе си считаше почти за брат.
— Сгрешил съм, Ранулф! — прошепна Корбет. — Мислех, че си мой човек в мир и война. Както аз със сигурност съм твой. — Той отдръпна ръката си, после я отпусна надолу. — Казвам ти го тук, Ранулф, на това тъмно и безмълвно място, ако трябваше да избирам между Ранулф-ат-Нюгейт и Едуард Английски, Едуард Английски щеше да бъде едва на второ място. — Корбет се загърна в наметалото си. — Отивам в покоите на абата. Там ще бъда в безопасност.
Като се завъртя на токове, Корбет си тръгна.
— Ранулф, Ранулф! — прошепна той, когато никой не можеше да го чуе и очите му засмъдяха от сълзи. Той изруга мислено краля. Едуард използваше Корбет, като разчиташе на неговата лоялност, любовта му към закона, необходимостта, която изпитваше, да създаде ред и хармония. При Ранулф кралят играеше друга игра, той използваше неговата амбициозност, играеше си със страховете от неговото белязано от бедността минало и с възможностите за славно бъдеще.
Потънал в собствените си мисли, стиснал дръжката на меча си под наметалото, Корбет мина под сенчестите портици и прекоси тъмния двор. Внезапно край него премина някаква фигура, а тишината бе нарушена от шляпането на сандали. Корбет вярваше на Ранулф, освен в онези случаи, когато кралската заповед се издигаше между тях като стена и ги разделяше един от друг. Ранулф щеше да екзекутира неприятеля на краля без никакви угризения на съвестта, както войник ще убие предателя след битката. Той щеше да го принуди да коленичи и щеше да отсече главата му също толкова бързо и хладнокръвно, както градинарят откъсва роза. Така да бъде! Корбет спря и се загледа в обсипаното със звезди небе. Ще му мисли, когато му дойде времето. Отби се в църквата за кратка молитва и влезе сред сградите на абатството. Залута се, но един послушник го насочи към жилището на абата. Вратата беше заключена и той внимателно огледа сградата, която наподобяваше малко господарско жилище, в което горният и долният етаж се свързваха с вътрешна стълба. Той погледна големия еркерен прозорец и, за да задоволи собственото си любопитство, се опита да се покатери по стената, но това изобщо не беше възможно. Освен ако не си маймуна или катеричка, помисли Корбет. Засмя се и благодари на Бога, че лейди Мейв не може да го види как се катери с мъка като ученик в тъмното. Върна се при вратата, почука отново, а после заблъска с ефеса на камата си. Отвътре се чу възклицание, после стъпки, вратата се отключи и брат Пердитус със свещ в ръка застана на прага. — Ах, сър Хю, аз…