— Има ли нещо друго, което можеш да ми кажеш? — настойчиво попита Корбет. — Виж какво, знам, че не си мой шпионин сред братята, но абат Стивън е мъртъв и вече погребан. Гилдас беше убит по най-ужасен начин, а тялото му — захвърлено на погребалната могила. Мисля, че тези убийства по някакъв начин са свързани с Кървавата ливада, вероятно дори с пренията между абата и неговия съвет.
— Но те не биха могли да доведат до убийство, нали така? — Пердитус въртеше чашата с вино между пръстите си. — Абат Стивън много мислеше за ливадата, също както и приорът Кътбърт, но това не беше въпрос на живот или смърт. Спорът продължаваше, откак съм тук. Вярно е, приорът Кътбърт ставаше все по-настоятелен, обаче…
Корбет въздъхна и отпи от виното.
— Мислиш ли, че двете убийства са свързани с Кървавата ливада? — запита Пердитус.
Корбет разсеяно кимна.
— Исках да те попитам: Пердитус истинското ти име ли е?
— Не, кръстен съм Питър. Роден съм в град Бристъл. Станах чирак при един търговец и работих в Нидерландия, във Фландрия и Ено, продавах вълна и платове. Умеех да търгувам и станах опитен пътешественик. Говоря прилично френски и фламандски. Това направи впечатление на абат Стивън. Ние имахме нещо общо, защото, както знаете, той беше водил в тези земи посланичества от името на краля.
— А как попадна в „Сейнт Мартин’с“?
— Бях в няколко абатства. Но тъй като познавах източните пристанища, а хората говореха добре за абат Стивън и „Сейнт Мартин’с“, пристигнах тук. Не исках да се присъединявам към някоя разпусната общност, където няма порядък, а монасите са мързеливи. — Той се засмя: — Освен това дойдох тук и защото мислех, че има свободно място. Познавам света, сър Хю, или поне онази малка част от него, в която съм живял. Каква полза за човека, ако придобие целия свят, а погуби душата си? Исках да стана свещеник, монах. Абат Стивън каза, че ще трябва да чакам и известно време да остана тук като послушник.
— А сега какво ще правиш? — попита Корбет.
— Не знам.
— Срещал ли си някога лейди Маргарет Харкорт? — заинтересува се Корбет.
Пердитус поклати отрицателно глава.
— Абат Стивън беше състрадателен човек, но казваше, че не желае да има нищо общо с тази жена. Казваше ни да стоим настрана от нея. С дамата се разправяше приорът Кътбърт. — Пердитус допи чашата си и стана. — Сър Хю, има ли нещо друго? Вече е късно и скоро камбаната ще бие за утринните молитви и първата литургия. Ще бъда в килията си, когато тръгваш.
Корбет му благодари. Пердитус затвори вратата. Корбет пусна резетата и завъртя ключа в ключалката. Отиде до огъня и като придърпа столче, започна да грее ръцете си, докато наблюдаваше как пламъците превръщат сухите дърва в нажежена до побеляване пепел. Корбет затвори очи и се замисли за лейди Мейв и двете им деца, Елинор и Едуард. Сега сигурно са си легнали: децата в техните креватчета, а лейди Мейв в голямото легло с балдахин на четири подпори. Мейв сигурно се беше проснала под балдахина, с прекрасното си, спокойно лице, отпуснато в съня, с дългите руси коси, разпилени като нимба около главата, с онези червени устни, които Корбет обичаше да целува страстно, когато лежеше до нея. Той почувства как го обзема силен пристъп на носталгия. Беше уморен или по-скоро потиснат след разговора си с Ранулф. Той и спътникът му много години бяха крачили по един и същ път. Защо сега бяха на кръстопът? Очите на Корбет натежаха. Задряма за малко, на пресекулки. Една цепеница избухна в орляк искри. Корбет се пробуди. Огледа се из стаята. Никога не съм срещал човек като абат Стивън, помисли той. Всичко тук беше на мястото си — книгите и документите, домакинските сметки и счетоводните книги, но нямаше нищо, което да издаде какво е криела душата на човека, неговите страсти и омрази, добродетели или грешки. Какво беше миналото му? Корбет въздъхна и стана. Той прерови раклите и сандъците. Търсеше някакво тайно чекмедже, някакво скривалище, но не откри нищо. Прегледа молитвеници, псалтири и часослови, всички често прелиствани: по страниците вътре имаше малко записки, предимно молитви или бележки върху църковното красноречие. Нямаше нищо необикновено, освен онези цитати от Сенека и свети Павел и бележката за блуждаещите огньове, надраскани върху парче пергамент.
Корбет отвори една книга, изписана с почерка на абата и я разгледа. Беше истински разказ за различните посланичества на абат Стивън от името на краля, за шотландския поход, няколко пътувания до Ено, Фландрия или Германия. Корбет се засмя. Искаше му се да бе имал възможност да поговори с абат Стивън за краля и плановете му срещу Филип Френски. Може би Стивън се е срещал със стария враг на Корбет, Амори дьо Краон? Отбеляза колко прецизен и спретнат е почеркът на абата. Винаги описваше случилото се в трето лице, сякаш е бил наблюдател, зрител. Корбет затвори книгата и я остави встрани. Придърпа парче пергамент, поставка за пера и мастилница и започна да записва редица въпроси: