Защо е умрял абат Стивън?
Заради Кървавата ливада?
Как е бил убит?
Кой го е убил?
Член на съвета ли е убиецът?
Защо е бил убит Гилдас?
Дали трупът е бил захвърлен на погребалната могила в Кървавата ливада като предупреждение?
И защо е тази дамга?
Какво общо имат разказите за призрака на
Мандевил с цялата история?
Корбет разгледа въпросите и отпусна перото.
— Нищо! — промърмори той. — Изобщо нищо!
Бе сторил достатъчно, сега трябваше да си тръгне. Загаси свещите и кандилата и постави желязна решетка пред огъня. Излезе от стаята и почука на вратата на Пердитус. Послушникът отвори със сънени очи, по долни дрехи.
— Сега си тръгвам — съобщи Корбет. — Ще ти бъда благодарен, ако наглеждаш стаята на абата. Навярно ще трябва да загасиш огъня.
Пердитус отговори, че ще го загаси. Корбет слезе по стъпалата. Отвори вратата долу и потръпна от полъха на студения нощен въздух. Сега разбра колко е изморен. Опита се да затвори вратата, но не успя. Той се наведе: парче дърво беше пъхнато между вратата и прага. Корбет го махна и затвори вратата. Спря за миг, за да се ориентира и лениво се отправи през градините към сградите на абатството. По едно време се озова във вътрешния двор на параклиса, но накрая стигна да портика, който щеше да го отведе до странноприемницата. Ускори ход, а стъпките му отекваха глухо. Нощта беше студена. Измъчваше го някакво безпокойство. Имаше чувството, че го наблюдават, въпреки, че всичко наоколо беше тихо. Спря насред колонадата и погледна през един от тесните прозорци. Спомни си предупреждението на Ранулф. Продължи и стигна до тежката дървена врата в дъното. Дръпна пръстена, обаче мандалото не се вдигна. Отново опита, дърпайки енергично, но то не помръдна. Корбет се извърна, но не видя зад себе си нищо освен сенки. Не искаше да се връща. Отново дръпна. Тогава капакът на прозорчето, изрязано високо на вратата, внезапно се отвори. Корбет не можеше да види нищо, защото някой държеше една свещ право срещу очите му.
— Кой е? — настоятелно попита той.
— Корбет, сър Хю Корбет? — Гласът прозвуча приглушено, говорещият се опитваше да го преправи.
— Пусни ме да вляза! — отвърна Корбет.
— Пазителят на кралските тайни, а? Добре дошъл в дома на Каин!
— Какво искаш да кажеш? — извика Корбет.
— Всички са убийци! — просъска човекът отвътре. — Потънали в кръв!
— Кои? — попита Корбет.
— Не са Божии люде, а слуги на Дявола!
— За какво говориш? — настоя Корбет. Той сграбчи железния пръстен и започна да удря, но вратата продължаваше да стои здраво затворена.
— Смъртта идва изневиделица в това място на зла прокоба, сър Хю. Всички трябва да бъдат наказани. Присъдата е произнесена. Дръпни се назад, сър Хю, заради собствената си безопасност!
Корбет нямаше друг избор, освен да се покори. Чу стъпки. Отново опита мандалото и този път вратата се отвори, за да разкрие безлюдния мрак отвъд.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Nam concordia parvae res crescunt, discordia maximae dilabuntur.
Съгласието кара малките неща да нарастват, докато несъгласието унищожава дори онова, което е голямо.
Корбет се оглеждаше учудено из стаята на Тавърнър. Никога не беше виждал толкова много кръстове и статуи: те сякаш покриваха стените и изпълваха всяка ниша. По масите стояха триптихи и разпятия. Над вратата висяха върбови клонки от Цветница. Стаята бе просторна и чиста. Беше единствената стая в абатството, където Корбет забеляза, че тръстиката и сламата, покриващи пода, са чисти и свежи. На една лавица високо на стената имаше няколко книги, Библия и окъсан псалтир. Седнал на крайчеца на малко легло с балдахин, Тавърнър приличаше на достопочтен монах. Беше облечен в сиво одеяние, с оплешивяващо теме и прошарени коси, които падаха до плещите на объркани кичури. Беше светлоок, подвижен и бъбрив като сврака, с обло, червендалесто лице. Корбет забеляза внушителния търбух, провиснал над шнура около талията му. Стаята се топлеше от мангал, чийто дим изпълваше въздуха с аромат, и от няколко цепеници, които пламтяха в огнището; това беше топло, уютно място. Корбет бе видял дима, който излизаше от отдушника, докато идваше насам. Както обикновено, Чансън стоеше на стража отвън. Ранулф, с потиснат вид, седеше на пейка непосредствено до вратата. Корбет с любопитство се вгледа в този странен човек, който твърдеше, че е обладан от бяс, от прокълнатата душа на Джефри Мандевил. Но не забеляза нищо странно в този мъж на средна възраст, с лукави очи и явно остър ум, който ги поздрави и им предложи вино.