Той немощно посочи с ръка към чашата и подноса с храна в другия край на стаята. Ранулф скочи. Напълни чашата и я сложи в ръката на мъжа. После отиде до прозореца зад леглото и отвори кепенците. Явно нещо навън силно привлече вниманието му.
— Говорил ли си с някого от другите монаси? — настойчиво попита Корбет. — С приора Кътбърт?
Главата на Тавърнър се вдигна нагоре: отново бе обладан.
— Тясно сърце, тясна душа! — дойде дрезгавият отговор. — Обича това абатство повече от Бога. Te и прословутата им странноприемница. Искат да ограбят Кървавата ливада, да разкопаят гниещите кости на стария Сигбърт, да построят богата къща за тлъстите господари на тази земя. Да имат повече посетители. Да увеличат доходите си.
— Джон Карфур!
Корбет скочи, щом чу пронизителния глас на Ранулф. Тавърнър подскочи и се озърна.
— Джон Карфур! — повтори Ранулф. Той бавно приближи до леглото и седна до Тавърнър. — Мога да се хвана на бас, че на дясното ти рамо — той побутна Тавърнър с пръст по рамото — има и друг белег във формата на ромб. Червеникав белег по рождение.
Ранулф погледна господаря си и извинително се усмихна.
— Какво означава всичко това? — Гласът на Тавърнър се извиси в зловещ писък.
Обаче Ранулф взе камата си и го бодна с нея под брадичката.
— Сър Хю Корбет — заяви той, — Пазителю на Тайния печат на краля, позволи ми да ти представя благонравния злосторник Джон Карфур, актьор от пантомими, изкусен мошеник, измамник и фалшификатор. Някога слуга за дребни поръчки, заловен от кралското правосъдие и прекарал известно време в изгнание в чужбина. Бил е принуден да служи в кралските армии във Фландрия и Северна Франция.
Тавърнър гледаше Корбет умолително:
— Не знам за какво говори той!
Но Ранулф разтвори дрехата на Тавърнър откъм гърба и смъкна грубо сивата роба, без да го е грижа дали ще я скъса или не. Откри рамото на Тавърнър и го накара да се обърне, за да покаже ясно очертания пурпурен рожден белег. Ранулф го убоде с камата малко по-надълбоко и под брадичката на Тавърнър потече тънка струйка кръв.
— Срамувам се от теб, Джон! — продължи шеговито Ранулф. — Паметта започва да ти изневерява, а? Аз съм Ранулф-ат-Нюгейт.
— Не те познавам! — започна да пелтечи Тавърнър. Корбет продължаваше да мълчи.
— Не, не би могъл. Когато те срещнах, аз бях просто Ранулф. Още не бях попадал в затвора. Познаваш майка ми, Изолда — помниш ли я? С рижа коса, зеленоока, и великодушна до глупост. Тя те угощаваше без пари, нали, мастър Карфур! — Ранулф смигна на Корбет. — Не знам дали това е истинското му име. Наричаха го Джон от кръстопътищата или по френски — Carrefour. Това беше прякор, даден му, защото никога не можеше да се предвиди накъде точно ще поеме. Човек с много занаяти е нашият Джон. Актьор, член на театрална трупа. Може да подражава и да имитира когото си поиска. Не помни мен, малкото червенокосо момче, което седеше в ъгъла с пръст в уста и гледаше как Карфур забавлява майка му и други дами. Не ти желая злото, Джон! — Ранулф свали камата. — Ти караше майка ми да се смее. Помниш ли своите любими роли? На просещ монах? На достолепен свещеник?
Сега Тавърнър изглеждаше жалък и нещастен.
— Възхищавам се на твоя Мандевил — продължаваше Ранулф. — Само че ти направи грешка. Говореше за разблудни монаси с качулки, а през царуването на Стивън е нямало францисканци. Техният орден още не е бил основан в тази страна. Останалото наистина беше добро: норманският френски, латинският… Ти си същински учен, нали, Джон?
Ранулф прибра камата си в ножницата и се върна на столчето си. Корбет мислено си призна, че Ранулф рядко го е учудвал толкова. Усещаше се малко объркан, защото Тавърнър определено го бе направил на глупак.
— Вярно ли е това? — запита повелително Корбет.
Тавърнър понечи да отговори, но се отказа. Седеше като смачкана купчина дрехи на края на леглото с ръце, скръстени в скута.
— Не знам за какво говорите! — промърмори той.
— Е, стига! — подразни го Ранулф. — Някога той беше знаменит в града, господарю. След като се запиля в чужбина, успя да се измъкне на косъм от хората на шерифа, особено след успеха си като продавач на реликви в Чийпсайд. Фалшифицираше писма и позволителни, боядисваше кожата си и твърдеше, че има сандъче с камъчета от Божи гроб в Йерусалим. Успя да завърти главите на мнозина с фантастичните си приказки за своето поклонничество. И разбира се, онова сандъче с вино, за което твърдеше, че е фалернско, от личната изба на Пилат Понтийски. Списъкът с номерата му е безкраен. Нашият приятел е бил какво ли не: продавач на папски индулгенции, пристав, францисканец, свещеник. — Ранулф се изсмя и се удари по коляното. — Забавляваше хората в кръчмите на Съдърк повече от цяла група шутове. Какво става, Тавърнър, прилоша ли ти? Ще те наричам Тавърнър, за да опростим нещата.