Безпомощната му жертва продължаваше да стои със сведена глава.
— Не желая да чувам нищо повече за Мандевил! — добави Ранулф. — Да ти кажа ли истината, сър Хю? Нашият приятел тук е стар и уморен. Вече няма сили да броди по полята и всеки миг да бъде нащрек за хората на шерифа. Ще му се да си намери уютно местенце, където да се приюти, някое малко леговище, където да си свие гнездо и да прекара остатъка от дните си. Вече не може да почука на вратата на някой манастир и да се провъзгласи за кандидат послушник или послушник, защото хората ще го проверят. Подозирам, че нашия добър приятел тук се е върнал през източните пристанища, където не биха могли да го забележат или разпознаят. Чул е за заклинателя абат Стивън от „Сейнт Мартин’с“ и е подготвил номера си, дори се е дамгосал сам, и е дошъл да потърси помощ.
— Обаче твърдеше, че се е срещал с архидякон Ейдриън и доминиканците от „Блекфрайърз“?
— Може и да се е срещал през годините. Но мога да се хвана на бас, че мастър Тавърнър разчита, че тези заети хора няма да си спомнят за него. Пристигнал е в „Сейнт Мартин’с“, където другите братя не са му обърнали внимание, обаче за абат Стивън той е бил като дар небесен. — Ранулф посочи с ръка стаята наоколо. — На нашия приятел е било оказано гостоприемство: добра храна и питие, меко легло, топла стая. За нищо не е трябвало да се тревожи. Би могъл да остане тук три-четири години, за да ближе раните си, и да си тръгне, когато си поиска.
— А Мандевил? — попита Корбет.
— Ако си спомням правилно — отговори Ранулф, — нашият приятел е роден в Есекс. Би трябвало да знае всичко за местните легенди. Разбира се, при завръщането ще да е освежил паметта си — в „Сейнт-Мартин’с“ има хроники и летописи. Вероятно доброволно се е наел да помага на брат Елфрик и научил малко повече за прогонването на духове и черните изкуства, да не говорим пък за неговия покровител, демона Джефри Мандевил. Тавърнър е умен, може да чете и, както подозирам, доста добре се справя с няколко езика.
Корбет се изправи, отиде при Тавърнър и застана пред него:
— Погледни ме! — заповяда той. — Аз съм пълномощник на краля.
Тавърнър вдигна глава и очите му се напълниха със сълзи. Той стисна молитвено ръце:
— Милост, благородни господарю! — изплака той. — Беше ми студено и бях самотен!
— Продължава да играе! — разсмя се Ранулф.
— Матю Тавърнър, Джон Карфур, Джефри Мандевил, който и да си ти, мисля, че си мошеник, роден и закърмен измамник. Вероятно мислиш, че хитруването е просто риск на занаята. — Корбет преглътна усмивката си. — Ти си доказателство за старата поговорка: „Само един мошеник може да разпознае другия!“. Ранулф-ат-Нюгейт е прав, нали? Не лъжи! — Корбет затисна с пръсти устните на Тавърнър. — Ако лъжеш, Тавърнър, ще те измъкна навън и ще те обеся!
— Не можете да го направите! — започна да вие мъжът. — Не съм сторил нищо лошо!
— Крал си. Мамил си. Хайде, мастър Тавърнър, никой не иска да те беси. Дори нямам желание да те накарам да напуснеш абатството. Повече ме интересува убийството на абат Стивън.
Старият мошеник въздъхна и се втренчи в краката си. Той се усмихна лукаво на Ранулф.
— Сега си спомних за теб. Бог да прости майка ти, Ранулф, аз много я харесвах. Тя умря от някаква болест, нали? Няма да забравя гъстите й червени коси, които падаха тежко чак до кръста, тесните й рокли, начина, по който се движеше.
Той вдигна ръка.
Лицето на Ранулф беше неподвижно като камък.
— Не искам да те засягам! В много отношения тя беше по-благовъзпитана от много придворни дами!
Изражението върху лицето на Ранулф се смекчи.
— Тя те обичаше — продължи Тавърнър. — Наричаше те своя гордост и радост.
— Престани! — извика Ранулф и направи с ръката си жест, сякаш режеше нещо.
Корбет забеляза, че той е готов да избухне в сълзи.
— Тя те обичаше — настоя Тавърнър. — Аз съвсем те бях забравил до този момент. Ти винаги седеше в ъгъла и наблюдаваше оттам, когато ви посещавах, също като малко котенце. А сега, виж ти! Боец, кралски служител! Слава на Бога! Човек може само да се чуди на капризите на Фортуна! Имаш пълномощия от краля, а? Не като мен, нещастния! — Той стисна устните си. — Бог да ми прости, сър Хю, аз настина опитах всички измамни номера, които знам. Нямам намерение да те правя на глупак. Едно от най-големите чудеса в живота ми е, че още не са ме обесили. Веднъж един старец ми каза: „Никога няма да се качиш по стъпалата. Никога няма да почувстваш примката около врата си, но няма да умреш от своя смърт.“ Всичко се превърна на прах и пепел. Всичките ми планове и кроежи не доведоха до нищо. Трябваше да бягам в чужбина. Известно време пътешествах из германските държави. Върнах се и слязох на сушата в Хънстантън, премръзнал, клет и болен. Тръгнах към вътрешността на страната. Знаех, че трябва да предприема нещо. Бях изморен от всичко. Исках топло легло и храна, закрила срещу закона, шерифите, съдебните пристави и разсилните в съдилищата. Заминах за Илай и започнах да прося пред катедралата. Там чух за абат Стивън и „Сейнт Мартин’с“. Започнах да се правя на малоумен, на ясновидец, на бедна душа, обладана от демон на име Мандевил и накрая пристигнах тук.