— Абат Стивън повярва ли ти?
— Нали чухте какво каза Ранулф, сър Хю. Навремето аз бях най-добрият. Вземали са ме за епископ, а в един случай дори и за кралски съдия!
Корбет прикри усмивката си.
— Чувствах се виновен, но какво друго ми оставаше? Абат Стивън беше любезен и благороден. Понякога го улавях да ме наблюдава внимателно. Човек можеше да види притаена усмивка в ъгълчетата на очите му. Понякога се питах дали пък не заговорничим заедно? Толкова искаше да докаже, че една човешка душа може да бъде обладана! — Той посочи с ръка край себе си. — Даде ми тази стая, топли дрехи, хубава храна. Каза ми, че мога да остана тук, докато всичко свърши. След известно време разбрах колко твърдо е решен да докаже тази история. Беше щедър и аз направих всичко по силите си за него.
— А през нощта, когато беше убит?
— Нямам нищо общо с това! — извика Тавърнър. — Бях тук, свит като птиче в гнездото си, и спях дълбоко. Защо би трябвало да желая смъртта на абат Стивън, на приора Кътбърт или на някого другиго? Досега не ме закачаха, обаче Кътбърт е суров човек. Може да ме накара да си тръгна. Ще ти бъда благодарен, сър, ако се застъпиш за мен!
— Ще изглежда доста странно, ако Джефри Мандевил внезапно престане да се появява! — прекъсна го Ранулф.
Тавърнър се засмя през напуканите си устни:
— Помислих за това. Вече се питах дали да не ида да се помоля на гроба на абат Стивън и да изнеса едно от най-хубавите представления в живота си.
— О, разбирам! — разсмя се Корбет. — Чудотворно изцеление?
— Защо пък не? После щях да ида се срещна с архидякон Ейдриън. Той навярно би могъл да помогне.
— Досещаш ли се за някаква причина абатът да бъде убит?
— Не, сър Хю. Това тук е богобоязливо братство. Корбет си спомни изпълнените с омраза думи, изсъскани към него миналата нощ. Тавърнър беше лукав човек, който винаги бе живял благодарение на острия си ум, той сигурно би усетил, ако нещо не е в ред.
— Сигурен ли си? — настоятелно попита той. — Никакво сериозно съперничество, никакви тежки вражди?
— Не, доколкото знам. Абат Стивън се държеше кротко, говореше тихо, обаче умееше да налага волята си. Беше въздържан, но непреклонен. В това абатство думата му беше закон.
— А отношенията му с членовете на съвета? Когато се правеше на Мандевил, каза, че кръвта на абат Стивън лепне по ръцете им!
— Преструвах се.
— Така ли? — настоя Корбет. — Или мислиш, че разпрата за Кървавата ливада е прекипяла в нещо по-лошо?
Тавърнър направи гримаса.
— Знам само, че всички определено се бояха от него и се отнасяха към него със страхопочитание.
— Освен когато е ставало дума за Кървавата ливада.
— Абатът споменаваше за това. Веднъж го попитах защо не се съгласява с исканията им. „Това е свято място“, отвърна той. „Там се намира гробът на царствен мъченик, който трябва да остане да почива в мир.“
— Имаше ли нещо друго? — настойчиво продължи Корбет.
— Изглежда, че абатът имаше слабост към този послушник, Пердитус. Често ги виждах да разговарят задълбочено.
— За какво?
— О, абатът беше зает човек. Мисля, че му олекваше, когато говореше с Пердитус. Не е чудно, че другите монаси го наричаха „сянката на абата“.
— Би ли могъл Пердитус да убие абата?
— Не.
— Защо си толкова сигурен?
— На сутринта, когато абат Стивън бе намерен убит, аз минах оттам, много преди зазоряване, както правех често. Абатът обичаше да говори и с мен. Чаках до килията на Пердитус. Той се събуди и ме пусна в стаята си. — Тавърнър се почеса по носа. — Аз познавам хората, кралски служителю, и мога да се закълна: Пердитус обожаваше своя абат, а когато го срещнах онази сутрин, не беше нито разстроен, нито тревожен. Разбира се, всички това се промени, когато не успя да събуди абат Стивън.
— Пердитус развълнува ли се?
— В началото не. Абат Стивън често работеше до късно. Понякога се случваше да пропусне Светата литургия, и тогава я отслужваше в собствената си стая.