— И не си оставял Пердитус сам през онази сутрин?
— Не. Друг монах дойде да види какво е станало: тогава се вдигна и тревогата. Присъствах, когато разбиха вратата. Всички бяхме като замаяни, не можехме да повярваме. Пердитус отиде до креслото на абата, падна на колене, скри лице в ръцете си и започна да хлипа. Никога преди не съм виждал мъж да ридае така.
— Имаш остър поглед — прошепна Корбет. — Видя ли нещо да е разбъркано в стаята?
— О, аз веднага огледах стаята. Познавам всички трикове и умели номера. Да, вратата беше наистина заключена, а прозорците здраво затворени. Забелязах, че на пода лежи военният колан на абата. Трябва да го е извадил от раклата до стената.
— Пердитус някога разговарял ли е с тебе?
— От време на време. Обичаше да му чета: зрението му не е особено добро.
— А другите братя?
Тавърнър започна да се поклаща на леглото.
— Мнозина от тях са били войници или чиновници на кралска служба. — Той дяволито се ухили на Ранулф. — Навярно и ти ще завършиш кариерата си по този начин?
— А другите братя? — настоя Корбет.
— Може и да греша, сър Хю. Навярно е имало някакви по-злобни чувства. Понякога съм ги чувал да разговарят и е вярно, че те все повече се дразнеха от отказа на абата да построи странноприемница на Кървавата ливада. Той ги възпираше, като твърдеше, че мястото е свято. Разбира се, и лейди Маргарет Харкорт оспорваше собствеността върху Соколовия ручей, но аз не знам защо.
— Какво искаш да кажеш? — попита Корбет.
— Е, той е само една речица. Не гъмжи от тлъсти шарани и сьомги. За Бога, сър Хю, ами мочурищата! С една дума, това място не страда от безводие!
— А кой беше главният подстрекател зад плановете за странноприемница?
— О, разбира се, приорът Кътбърт. Колкото повече време минаваше, толкова по-често се питах дали не иска да стане абат! Определено има подкрепата на някои от братята. А пък Гилдас, оня, когото убиха, пръстите го сърбяха да разкопае земята и да положи първия камък.
— А абат Стивън говорил ли е някога с тебе? Обсъждал ли е миналото си? Хайде! — подкани го Корбет. — Добре ще те възнаградя, мастър Тавърнър!
Хитрецът взе бокала с вино и го изпи бързо.
— Понякога абат Стивън говореше, сякаш мен ме няма. Веднъж каза, че всеки си има бесове, независимо дали в настоящето или от миналото, и че ако човек не заплати за стореното от него, те ще го тормозят; лицето му стана тъжно и от очите му бликнаха сълзи.
— Абат Стивън спомена ли някакви подробности?
— Аз се опитах да го предизвикам. Попитах го дали един свят абат също може да има някакъв грях. „Някои грехове остават“, отвърна абатът. „А аз винаги съм се боял от греха срещу Светия Дух.“
— Каза ли ти за какъв грях говори? Тавърнър поклати отрицателно глава.
— Каза само, че животът му е бил като колело: че каквото стане в главината или центъра, протяга спиците си, за да окаже въздействие върху обръча и всичко наоколо. Странни приказки, нали, сър Хю?
— Мислиш ли, че е имал някакви тайни? Тавърнър лукаво изгледа Корбет под вежди.
— Обичаше всичко римско.
— Какво имаш предвид?
— Показа ми своята тайна.
— Да, да, елате с мен!
Корбет стана и тръгна към вратата. Беше сигурен, че отвън има някой, но когато я отвори, малкото коридорче към входа беше празно, вратата към градините на абатството — открехната и оттам нахлуваше студен въздух. Ранулф се присъедини към него.
— Нашият хитрец търси сандалите си. Корбет стисна ръката на Ранулф:
— Много добра работа, Ранулф! Памет, достойна за кралски служител! Ако не беше ти, Тавърнър щеше да ме върти на пръста си, както бе въртял абата и архидякон Ейдриън.
Объркан, Ранулф се изчерви.
— Съжалявам за миналата нощ, господарю.
Корбет стисна ръката на Ранулф и те излязоха в градините. Тежката мъгла бе започнала да се вдига и слабото слънце напомняше за себе си; връхлиташе остър вятър и завихряше листата. Корбет се спря, за да се наслади на тишината. Пред себе си виждаше сивите постройки на абатството. От време на време през мъглата преминаваше някаква фигура. Дочу конско цвилене, а сутрешният вятър довя до него мелодичното пеене от църквата. Долови думите: „Той ще те избави от примка на ловец…12.“
Корбет пусна ръката на Ранулф. Кой е тук ловецът, запита се той. Как да намери верния път през гъстата плетеница от предателства и тайни, обгръщаща тези грозни убийства? Зад него се чу някакъв звук. Появи се Тавърнър, загърнат в наметката си.
— Елате с мен! Елате с мен!
Те тръгнаха към лечебницата и едва не се сблъскаха с Чансън и Пердитус, които носеха няколко книги.