— Брат Елфрик ви ги праща! — задъхано произнесе Чансън.
— Сега не ни трябват — отвърна Корбет. — Майстор Тавърнър има да ни покаже други неща. Чансън, брат Пердитус, ще ви бъда благодарен, ако отнесете книгите в моята стая в странноприемницата.
Той се отдалечи. Напред ситнеше Тавърнър и ги подканваше да го следват, сякаш участваха в някаква детска игра. Te пресякоха пустите портици, минаха край главната врата на църквата на абатството и се насочиха към манастирската трапезария — дълга, четириъгълна постройка с различни ширини на стените от сив твърд варовик и покрив от червени плочи. Тавърнър ги поведе надолу по външните стълби и отвори една врата. Озоваха се в пусто, подобно на пещера помещение. Тавърнър взе прахан и запали една факла, закрепена на стената. Корбет разбра, че са в избите на абатството. От едната страна минаваше дълга, тъмен коридор с открити складови помещения, в които се пазеха бъчви с вино, чували със зърно, сандъци с плодове и зеленчуци, някои вече започнали да съхнат с настъпването на зимата. Въздухът беше напоен с различни миризми. Тавърнър забърза напред, като спираше от време на време, за да запали някоя факла в стената. Корбет имаше чувството, че се намира в подземния свят. Той разглеждаше галерията пред него, каменния под и зеещите изби от лявата си страна. Накрая стигнаха дъното и заслизаха по някакви стъпала. Тавърнър отвори една врата и те влязоха в друго помещение. Корбет видя бъчви и дървени лавици с гърнета по тях. Единият ъгъл беше съвсем празен, а на пода беше проснато платнище от зебло. Тавърнър запали още една факла и отмести покривалото. Отначало Корбет не можа да разбере какво е това, докато не взе факла и не приклекна.
Възкликна, смаян от пъстротата на множеството червени, зелени, златни и сини цветове. После започна да ги проучва по-внимателно.
— Абат Стивън казваше, че е много стара — обясни Тавърнър.
Корбет погали блестящата гладка повърхност.
— Това е мозайка — обясни той. — Виждал съм такива и тук, и в чужбина. Красива е, нали, Ранулф?
— Работа на монасите ли е? — попита прислужникът му.
— Не, не, римска е. — Корбет погледна към тавана. — Разбира се, има логика. Земята наоколо открай време е била обработваема. Подозирам, че абатството е построено върху някакво древно римско селище, може би върху чифлик или храм, а може би и върху двете.
— Как я е открил абат Стивън?
— Преди години, когато бил заместник-приор — обясни Тавърнър — трябвало да се работи по основите. Подът на това помещение бил разбутан. Когато вдигнали камъните, абат Стивън я открил и я почистил от пръстта. Винаги му беше приятно да идва тук. Коленичеше пред нея като пред светиня.
След като очите му привикнаха към мрака и трепкащата светлина от факлата, Корбет можа да се възхити на красотата на мозайката. Беше квадратна, вероятно част от подова настилка, от която бе съхранен само този фрагмент, и изобразяваше огромно колело: главината беше златна, с червени спици и син обръч. Цветовете между спиците бяха различни, а във всеки ъгъл имаше малки фигурки, облечени в туники, които носеха гроздове и някакви предмети, наподобяващи кърчази с вино.
— Защо абат Стивън я е обичал толкова?
— Не знам. Казваше, че е красива. Поставяше ръката си в центъра на колелото, сякаш беше нещо свято. Питайте братята, особено Кътбърт. Абат Стивън често идваше тук и просто си седеше. Понякога дори си носеше възглавница. Понякога…
— Какво понякога? — настоятелно попита Ранулф с остър глас.
— Един ден, само две седмици преди смъртта му — обясни Тавърнър, — отидох да видя абата. Не беше в покоите си и аз дойдох тук. Стигнах до горната врата и тогава го чух да плаче и да се моли, чух и свистенето на бич.
— Какво? — възкликна Корбет.
— Абат Стивън се беше навел над мозайката. Беше свалил расото си до кръста. В едната ръка държеше молитвената си броеница, а в другата бич, с който удряше раменете си. „Отче абате!“, възкликнах аз. Той се обърна и ме погледна, а по страните му се стичаха сълзи. „Покайвам се, мастър Тавърнър“, каза той. „И ти не бива да казваш на никого какво си видял днес. Това е моя тайна.“
Корбет се загледа в мозайката: колкото повече я изучаваше, толкова повече нарастваше любопитството му. Спомни си късчетата пергамент, които бе видял в покоите на абата. Беше престанал да мисли за тях, но сега си спомни за драсканиците — винаги еднакви: колело с обръч, спици и главина. Какво значение им придаваше абатът? И защо си беше наложил толкова жестоко покаяние? Заради какви грехове е трябвало да се разкае? И защо тук? Много монаси щяха да отрекат тази мозайка като езически символ. Вярно е, че абатът харесваше всичко римско, но изглежда, че бе превърнал тези останки в място за поклонение. Тази мозайка очевидно символизираше нещо за абат Стивън. На практика бе признал това пред Тавърнър, докато натрапчивото му отношение към мозайката обясняваше скиците, които е правел непрекъснато. Колела? Скрити грехове? Покойният абат наистина е имал тайни, но те са били дълбоко погребани и добре прикривани. Корбет се изправи и нареди на Тавърнър пак да покрие мозайката.