Абат Стивън също бе чул ловджийския рог. Той въздъхна, стана, отиде до еркерния прозорец и се загледа в нощта.
— Махай се! — помоли се той. — Моля те, престани!
Новият призив на ловджийския рог сякаш му се подиграваше. Той събуди дълго скривани спомени, погребани под годините монашеско служене: часовете на молитва, постенето, грубите власеници, бденията, влаченето по ожулени колене през дългия неф на църквата на абатството. О да, абат Стивън мислеше за миналото с неговите кошмари, преследващи го сънища, душевни борби и терзания, за сломеното си сърце. Дали покаянието му беше прието? Простил ли му беше Бог за греховете? Щеше ли да му позволи да продължи голямото си дело? А имаше ли Бог изобщо? Абат Стивън чу стъпки откъм двора долу и впери поглед през процепа на прозореца. Не можеше да различи неясната фигура, но знаеше, че трябва да е приорът Кътбърт. Абат Стивън се обърна и се запъти към малкия огън, който гореше в огнището. Сви се пред него и протегна ръце към пламъците.
— Може би трябва да се оттегля? — прошепна той.
Загледа се в малките подпори от двете страни на огнището с причудливи образи по тях, в съсухрените маймунски лица, всяко увенчано с рога.
„Бих могъл да се оттегля, размишляваше той, но какво ще стане тогава?“ Стивън не беше само абат, но и заклинател на епархиите Линкълн и Илай. Имаше работа, която трябваше да свърши, защо тогава трябваше да се отказва? Особено сега, когато приорът Кътбърт толкова се бе вторачил в тази ливада и новата странноприемница! Ръцете му се стоплиха. Абат Стивън се върна към дългото си полирана писалищна маса и седна. Пред него имаше един триптих, на централната сцена бе изобразен Христос на кръста, а на двете крила се виждаха Дева Мария и свети Йоан. Това беше любимата картина на абат Стивън. Той се вгледа в големия том пред себе си, който бе взел от библиотеката. До него лежеше лист велен4, на който си водеше бележки.
Това бе неговият свят; молитвите и старите ръкописи, рогът с мастило и пачето перо, парчето пемза и готовият пергамент. Абат Стивън беше голям майстор в изписването на буквите. През последните две години беше влязъл в научен спор със стария си съперник архидякон Ейдриън и доминиканците от манастира „Блекфрайърз“ в Лондон върху природата на обладаването от демони и ритуала на тяхното прогонване. Спорът беше остър, но на ниво. Доминиканците поддържаха архидякона от „Сейнт Пол’с“, магистър Ейдриън Уолъсби, и твърдяха, че със заклинателството се прекалява и че обладаните от демони са по-скоро душевно болни хора, отколкото жертви на господарите на въздуха, демоните на ада. Абат Стивън реши да приеме предизвикателството и се канеше след три дена да проведе прогонване на духове в църквата на собственото си абатство. Кандидатът вече беше избран, мъж, потърсил помощта на абата и сега държан в строга изолация в килия близо до трапезарията. Преди пет дена архидякон Ейдриън пристигна в „Сейнт Мартин’с“. Той изглежда се бе отказал от упоритата си вражда с абата и твърдеше, че желае единствено да разпита обладания и да присъства на ритуала. Абат Стивън се беше съсредоточил върху предстоящата работа, докато миналото не нахлу грубо и жестоко в съзнанието му.
Той взе книгата и придърпа свещниците от позлатено сребро, за да може да чете по-лесно със специалното увеличително стъкло, което си бе купил в Норич. Опита се чрез думите да успокои мисълта си, обаче книгата внезапно падна обратно върху масата. Мрачното настроение го заля като вълна и го накара да потъне още по-дълбоко в стола си. Беше безполезно! Той бе обграден, затворен, хванат в капан. Въпреки топлината на стаята и пукащите в огнището цепеници, въпреки приятното ухание на дима от мангала, на абат Стивън му стана студено и той потръпна. Затвори очи и мислено се вгледа в изплувалото минало. Ако всичко това станеше известно? Ако го принудеха да направи публично признание? Какво щеше да стане тогава? Той не можеше да се възпротиви на заплахите на приора, макар това, що бе погребано, да не можеше да проговори. Абат Стивън затвори книгата и отиде до вратата. Провери дали е заключена и дали резетата са спуснати. Обиколи прозорците и провери дали всички са затворени. Взе кана с вино и бокал и ги постави върху масата. Напълни бокала до ръба и бързо го изпи. После взе връзката с ключовете, стана, отключи раклата с личните си вещи и вдигна капака. Вътре лежаха шлем, набедреници, ръкавици и нагръдник с неговия герб. Върху всичко беше положен бродиран колан за меч. Той го вдигна и се препаса с него, за първи път от повече от тридесет години. Стисна ръкохватката на меча и дръжката на дългата кама, с която се довършваше противника. Обърна се и видя отражението си в прозореца. Той ли беше или някой друг?