Абат Стивън свали колана от доспехите, пусна го на пода и падна на колене. Взираше се с очакване в открехнатия прозорец и видя там отново отражението си. В стъклото се виждаше и светлината от свещите и кандилата. В съзнанието му отекна една фраза от „Послание към коринтяните“ на апостол Павел: „Сега виждаме смътно като през огледало.“ Абат Стивън просто трябваше да погледне в огледалото, за да разбере какво е, що е направил и какво се е опитал да скрие. Затвори очи, но не можеше да се моли. Той въздъхна и се изправи: докато ставаше, вниманието му беше привлечено от светлината на свещ. За него ли горяха тези блуждаещи огньове или бяха просто отражение? Или легендата говореше истината? Нима тези странни светлини, които се появяват над блатата и мочурищата, са доближили толкова, че мъждукат пред собствената му килия, викат го навън и го заплашват?
Абат Стивън се върна до писалището си и седна. Взе пачето перо. Искаше да пише, за да се поразсее, но се чувстваше самотен и изплашен. Трябва да се съсредоточи! Изписа цитата от свети Павел, но го смеси с една своя бележка за блуждаещите огньове. В паметта му изплуваха думите на философа Сенека: „Всеки може да отнеме живота на човека, но никой не може да отнеме смъртта му.“ Абат Стивън захвърли перото. Нощният вятър леко хлопаше по прозорците. Абатът скри лице в ръцете си. Той се взираше в мрака с невиждащи очи, а душата му потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в тресавището на отчаянието.
ПЪРВА ГЛАВА
Nil posse creari de nilo.
Нищо не може да се създаде от нищо.
Приорът Кътбърт бе превърнал една от гардеробните в галерията, водеща към сакристията5, в траурна зала.
Белите гипсови стени бяха покрити със златисти и черни драперии. От двете страни на носилката имаше по три големи медни свещника с тъмнопурпурни свещи, специално отлети в свещоливницата на абатството. Към стената бе прикован огромен кръст. Плащаницата, покриваща трупа на абат Стивън, беше бродирана със сребърна нишка. На нея бе изобразено слизането на Христос в ада. Макар че бе късна есен, бяха намерили малко цветя и ги бяха поставили в сребърни вази във всеки ъгъл на носилката. Ароматът от мангалите, поръсени със суха мащерка, поддържаше въздуха свеж. Приорът беше горд, че се справи с толкова неща през четирите дни от смъртта на абата досега. Тялото бе измито, пречистено и подготвено за погребение. По-късно същия ден, веднага след пладне, щяха да отслужат тържествена заупокойна литургия в църквата на абатството. Приорът Кътбърт предупреди братята да не сплетничат. Абатството очакваше пристигането на представител на краля. Веднага щом откриха трупа на абат Стивън, пратеник от абатството взе два от най-бързите коне от конюшнята и замина за Норич, където кралят и дворът бяха спрели по пътя си през източните графства.
Приорът Кътбърт застана встрани и даде възможност на посетителите да приближат до носилката. Измъчваше го тревога. Беше очаквал кралят да изпрати граф или поне някой от приближените си барони. Вместо тях бе пристигнал високият, смугъл, мълчалив сър Хю Корбет, пазителя на тайния печат на краля, заедно с доверениците си, Ранулф-ат-Нюгейт, червенокосият секретар на Зеления восъчен печат с лукав поглед, и някой си Чансън, конюшник, странен на вид, леко кривоглед, със същинска грива от непокорни коси. По дрехите на тримата личаха следи от пътуването. Носеха тъмнокафяви кожени елеци, бричове със същия цвят, пъхнати в испански кожени ботуши за езда с високи токове. Звънтяха шпори, подрънкваха мечове и ками, когато се удряха в бедрата им. Все военни, каза си приорът, но те излъчваха спокойна самоувереност, и дори заплаха: особено Корбет — красив, гладко избръснат, с приятни черти, но с дълбоко хлътнали, мрачни очи. Човек, който не говори много, но слуша и вижда всичко край себе си. Той не бе се церемонил дълго. Веднага щом го въведоха в покоите на приора, показа пълномощното си с кралския печат и протегна пръсти, за да се види пръстена с английския кралски герб.