— Не може да се каже, че е от най-чистите и спретнати хора! — засмя се Ранулф. — Но ето го и нашият отшелник. Сър Хю, желая ти успех! — Той обърна коня си.
— Къде отиваш? — остро попита Корбет.
— Имам си работа! — отвърна Ранулф.
И преди Корбет да успее да възрази, той пришпори коня си по коловоза.
— Къде отива? — простена Чансън.
Корбет имаше известни подозрения, обаче ги запази за себе си. Той слезе от коня и го поведе край стената. От колибата тромаво се измъкна Пазача и застана с разкрачени крака и ръце на хълбоците.
— Дошли сте точно навреме, за да хапнете! — излая той. — Чудех се кога ще дойдете. Искате ли хляб и месо?
Отново се вмъкна вътре. Корбет погледна към Чансън: цветът започваше да се завръща върху лицето на конюшника.
— Наглеждай конете! — заповяда кралският служител. Той влезе вътре след Пазача. Колибата беше по-чиста и спретната, отколкото бе очаквал. Много напомняше на бедно селско жилище: под от утъпкана пръст, два отвора на стените, провесено парче кожа вместо врата. Отворът в сламения покрив даваше възможност на дима да излиза от огнището, вградено в кръг от камъни. Над жаравата върху приспособен триножник бе поставено желязно котле. В помещението се усещаше някаква сладка, ароматна миризма. В единия ъгъл имаше легло, поставено върху магарета; в другия се виждаше голяма, очукана ракла, върху която бяха подредени калаени паници, чаши и кани, всички напукани и очукани от времето.
— Не се ли боиш от пожар? — измърмори Корбет.
— Е, ако стане пожар — сега Пазача се бе навел над гърнето и разбъркваше нещо в него с дървена лъжица, — ще си плюя на петите, а после ще се върна и ще си струпам нова колиба. Монасите са много добри, както и лейди Маргарет, което сигурно вече си разбрал.
Той донесе разнебитено трикрако столче и го намести на пода до стената.
— Седни тук!
Взе една паница, напълни я и я подаде на Корбет. За Чансън, който чакаше вън с конете, също имаше приготвена купа. Корбет извади роговата си лъжица и започна да се храни. Чорбата беше много добра: гъста и тъмна, с парченца сочно месо, зеленчуци и хляб. Усети дори малко сол. Внимателно сръбна от лъжицата. Пазача край портата се върна, пусна кожената завеса и мрачно нахлупи качулката си.
— Имам и светилник — предложи той.
— Седни! — отвърна Корбет. — Очакваше ме, нали? Пазача напълни паница и за себе си, седна с кръстосани крака пред Корбет и засърба шумно. Лицето му бе почти закрито от кичури сплъстена коса.
— Разбира се, че те очаквах. Ти си кралският пратеник, нали така? Сигурно искаш да ме питаш за нещо?
— Бил си кръстен Сейлиъм — започна Корбет. — Разбрах от лейди Маргарет, че си роден в тази област и си прекарал младостта си във владенията на рода Харкорт.
Пазача облиза устни.
— Щом лейди Маргарет казва, значи е така.
— Помниш ли историята на приятелството между сър Стивън и сър Реджиналд?
— Разбира се, двамата бяха другари по оръжие.
— А беше ли щастлив бракът на лейди Маргарет? Пазача сведе лице и облиза очуканата си лъжица.
— Разбира се.
— Беше ли там в деня, когато сър Реджиналд изчезна?
— Разбира се! — Пазача вдигна лице, мустаците и брадата му бяха изцапани от чорбата.
— Разбира се! Разбира се! — повтори Корбет. — Какви бяха задълженията ти в замъка?
— Бях управител и се грижех повече за домакинството, отколкото за земите.
— А помниш ли деня, в който сър Реджиналд замина?
— Да, той замина рано сутринта. Помогнах му да оседлае коня си. Не се изненадвай — продължи той, — това беше една от работите, които трябваше да върша.
— И този човек със сигурност беше сър Реджиналд?
— Кой друг би могъл да бъде?
— А как изглеждаше? Беше ли обръснат и преоблечен в чисти дрехи?
— Той сам натовари коня си, после тръгна, като едва отронваше по някоя дума. Попитах го къде отива.
— „На голямо приключение, Сейлиъм!“, отвърна той и пое. Струва ми се, че беше петък, празника на свети Ириней. Домашните и гостите спяха след турнира. Сър Стивън се обезпокои, когато сър Реджиналд не се завърна след няколко дена, и тогава започна търсенето.
— А ти взе ли участие?
— Разбира се, че взех. Обичах сър Реджиналд. Той беше много добър с мен. Обеща ми да ме направи свой оръженосец.
Отговаря бързо и спокойно, помисли Корбет. Спомни си първия път, когато срещна Пазача край портата: беше напрегнат и развълнуван. Корбет не можеше да повярва. Същият човек ли беше това? Пазача говореше гладко, без да спира да си припомни или да провери паметта си.