Корбет провери дали вратата се е затворила след него. Остана за известно време на мястото си, заслушан в звука на сандалите, които шляпаха по покрития с плочи под, преди да се обърне и да погледне придружителите си.
— Все още показва липса на уважение! — заяви Ранулф.
Той повдигна края на наметалото си, за да почисти полепналата по него кал, но се сети къде се намира и пак го пусна.
— Духовник е — отвърна Корбет, като тръгна от вратата към вътрешността на стаята. — Защитава своите правомощия. Очаквах да го направи. И преди съм се срещал с такива хора. Ще трябва да поизчакаме малко, като рицарите, които се оглеждат на полето на турнира, преди да започне истинската битка.
— Срещал ли си някога абат Стивън? — попита Ранулф.
— По много поводи. — Корбет се загледа във фигурата, която лежеше под пурпурното покривало. — Беше добър човек, учен, много начетен, говореше няколко езика. Водеше посланичествата във Фландрия и в германските държави. Свърши добра работа на краля.
— Казваш, че е добър приятел на краля?
— Може би трябва да кажа „беше“. Преди много години, Ранулф, доста преди ти да се появиш на белия свят, нашият абат бил рицар знаменосец, член на личната гвардия на краля. Той се бил заедно с Едуард в Ийвшъм срещу Симон дьо Монфор. Когато по време на сражението Едуард, тогава престолонаследник, бил повален от коня, сър Стивън Д’Обини, както го знаеха тогава, спасил живота на краля. Te станали добри приятели, пиели от една и съща чаша. Имало още един човек, сър Реджиналд Харкорт. Той и Д’Обини били най-предани и верни приятели. Хората ги мислели за братя. Навсякъде ходели заедно.
— И какво станало после? — попита Ранулф.
— Не знаем. Преди да напусна Норич, попитах краля, но дори той не знаеше подробности. Очевидно сър Реджиналд е потеглил на някакво тайнствено поклонничество.
— В Светите земи?
— Не, не, в Кьолн, в Германия. Според мълвата, отплувал от едно от източните пристанища и слязъл на суша в Дордрехт, в Ено, а след това изчезнал.
— Изчезнал? — усъмни се Чансън. Той обичаше да се намесва в разговорите на господаря си.
— Точно така, кривогледи ми служителю от конюшните — обяви Ранулф. — Изчезнал. Точно това каза сър Хю.
— Тихо!
Корбет пристъпи до вратата и я отвори, но галерията вън беше празна. До него долитаха песнопенията на монасите. Той затвори вратата.
— Съпругата на Харкорт, лейди Маргарет, била толкова разстроена, че помолила сър Стивън да й помогне да намери мъжа си. Двамата заминали за чужбина. Странствали в продължение на няколко месеца. Когато се върнали, според краля, вече били заклети врагове. Лейди Маргарет станала истинска отшелничка. Кралят се опитал да й намери подходящ съпруг, обаче тя винаги отказвала да се омъжи повторно и той уважавал желанията й.
— А сър Стивън?
— Дал монашески обет и постъпил в абатството „Сейнт Мартин’с“. Не обяснил решението си на краля. Станал добър духовник, както бил и добър рицар. Беше способен, изкусен управител. Стана приор, а след смъртта на абат Бенедикт — негов безспорен приемник.
— А лейди Маргарет?
— Кралят не знаеше причината за враждата между двамата. Веднъж лейди Маргарет доверила на кралицата, че според нея, ако Стивън Д’Обини бил отишъл заедно със съпруга й, той нямало да изчезне. Освен това помолила сър Стивън, докато търсели сър Реджиналд, да продължат търсенето, но той настоявал, че сър Реджиналд е изчезнал. Отказал да пътува по-нататък и се завърнал в Англия. Тя го последвала след няколко месеца. От деня, в който се разделили, никога вече не си проговорили.
— Но са били съседи! — възкликна Ранулф.
— Да, но от онези, които никога не си говорят. Лейди Маргарет отказвала да има вземане-даване с абат Стивън и сериозно отхвърляла всеки опит на абатството да разшири правата си. Тя ревниво пазела привилегиите на владенията си. Враждата между тях била непреодолима. — Корбет погледна към трупа. — Питам се дали е дошла да го почете за последно? Ще трябва да питам приора. А какво научи ти, мой секретарю на Зеления восъчен печат?
Ранулф разтегна колана с меча и разтърка мястото, където той бе претрил бедрото му. Беше излязъл от Норич преди господаря си и бе прекарал предната нощ в местната кръчма „При горския фенер“, за да послуша приказките на пътуващи търговци, странници и калайджии.
— Чух за враждата между лейди Маргарет и абат Стивън, въпреки че хората сякаш гледат на нея като на времето — нещо, което човек тъй или иначе приема. Абат Стивън бил уважаван и обичан от монасите си. Абатството било ръководено добре, без никакъв намек за разпуснатост или скандали. Тук има един отшелник, който нарича себе си Пазача край портата. Абат Стивън му разрешил да си построи малка колиба близо до стените. Хората го мислят за налудничав, малко странен. Той разказва на пътуващите смразяващи кръвта истории за демонични ездачи и за призрака на Джефри Мандевил.