— Дори предложих — продължи да бъбри Пазача, — да придружа сър Стивън и лейди Маргарет, но те отказаха.
— Не взеха ли прислуга със себе си?
— Не, никого. Няколко месеца по-късно сър Стивън се върна. — Пазача остави паницата си и размаха ръце. — Беше съвсем променен, отслабнал, с изпито лице, вече не се задяваше, не се и смееше. Той се върна в замъка. Не можех да повярвам, когато съобщи, че постъпва в абатството „Сейнт Мартин’с“. След няколко месеца се върна и лейди Маргарет. Тя също бе променена. Облече вдовишки одежди, провеси черни платна в залата. Разбрах, че животът завинаги се е променил: лятото и есента бяха свършили, бе настъпила лютата зима. После всичко продължи по същия начин. Замъкът Харкорт стана свърталище на призраци. Вече нямаше турнири и пиршества, трубадури или менестрели, жонгльори или пътуващи артисти.
— И ти започна да скиташ?
— Да, тръгнах да скитам. През Франция до Италия. Дори посетих Рим и взех кораб до Светите земи. Върнах се много болен и прекарах известно време в болницата „Свети Вартоломей“ в Смитфийлд. Когато пристигнах тук, сър Стивън беше приор. — Той чу конете да цвилят отвън и погледна към вратата.
— Чансън ще се погрижи за тях. Продължавай да разказваш.
— Той ме посрещна като отдавна изгубил се брат. Позволи ми да си направя тази колиба. — Пазача посочи към гърдите си. — Дори ми даде разрешително и аз се установих тук. Имах хляб и месо, и небеса, които да гледам. Обичам това място.
— Теб всички те харесват, нали? — отбеляза Корбет. — Абат Стивън е бил добър с теб; лейди Маргарет също, но тя е състрадателна към всеки, нали?
— Винаги е била такава.
— Дори и преди сър Реджиналд да изчезне?
Пазача отвори уста, очите му придобиха предпазлив израз.
— Ами… не знам… — запъна се той, докато отговаряше.
— А тя и сър Стивън срещаха ли се след това?
— Нито веднъж.
— Не е ли странно? Имали са толкова общи спомени, а не са се срещали? — настоя Корбет. — Не са ли си разменяли поне писма?
Отшелникът взе паницата си.
— Попитах абат Стивън за това. Той каза, че миналото е свършило, че е затворено с желязна врата. Тя нямала нито дръжка, нито ключ, каза той, и само смъртта щяла да я отвори.
— А Кървавата ливада? — Корбет реши да променя разговора и да го връща назад или да го препраща напред колкото е възможно по-бързо.
Пазача се наведе да напълни паницата си, но това бе само опит да спечели малко време.
— Какво за Кървавата ливада? — повтори той. — В нея има погребална могила, дъбове от двете страни, стената на абатството в единия край и Соколовият ручей долу.
— Каза, че абат Стивън възнамерявал да промени решението си?
— Ами така каза. Разказах ви как един ден минаваше оттук и аз…
— Защо би трябвало да ти го казва?
— Не знам. Понякога разговаряше с мен. Тревожеше се за Кървавата ливада.
— Опитвал ли си някога да копаеш в могилата, в погребалния насип? — попита Корбет.
Пазача поклати отрицателно глава и изсърба още една лъжица чорба.
— О, не, това щеше да е светотатство. Защо? — Той наистина се развълнува. — Да не би някой да е опитвал?
— Да, опитвали са.
Пазача остави паницата и скочи на крака.
— Но тя е свято място! — заекваше той. — Това е оскверняване!
— Подозирам, че този, който го е сторил, вече е мъртъв, убит.
— Какво? Кой е той? Някой от монасите ли?
— Не, Тавърнър.
— А! — Пазача пак седна на пода и грабна паницата си. — Е, той беше такъв хитрец, втори като него едва ли ще се намери.
— Какво те кара да мислиш така?
— О! — Пазача се почеса по носа. — Мога да позная един мошеник, когато го видя!
— Абат Стивън знаеше ли, че Тавърнър е измамник?
— Може и да е знаел, но беше много доверчив.
— Мислиш ли, че смъртта на Елоиз е променила абата? Че го е накарала да стане монах и свещеник?
— Възможно е. Никога не ми е говорил за това.
— В дните, преди да умре, абат Стивън беше ли обезпокоен или силно разтревожен?
— Преди да го убият, сър Хю. Той беше убит. Виждаше ми се силно обезпокоен, обаче не споделяше нищо с никого. Само онази сутрин, когато ми каза, че ще отстъпи пред съвета, спомена нещо за римляните. Питах го какво иска да каже, но не го разбрах. Отговори, че е цитат от един философ на име Сен…
— Сенека.
— А, точно така. — Пазача обърса паницата с пръсти и лакомо ги облиза. — Не мога да си спомня цитата.
Корбет се загледа в къкрещото котле. Този отшелник беше странен човек. За външен човек знаеше твърде много за абат Стивън; кралският пратеник долавяше дълбокото уважение, дори привързаността му към мъртвия абат. На какво се дължаха те? На неговата доброта? Или на случилото се преди години?