— Абат Стивън говорил ли е някога за лейди Маргарет?
— Никога.
— Или за голямата любов на живота си, онази млада жена на име Елоиз Аржантьой?
— А, Елоиз! — Отшелникът прехапа долната си устна.
— Ти срещал ли си я някога?
— Не, но бяхме чували за любовта на сър Стивън. Тя постъпила в манастир и умряла и това бил краят на историята.
— Мислиш ли, че смъртта на Елоиз е накарала абат Стивън да се промени? Че го е накарала да стане монах и свещеник?
— Възможно е. Никога не ми го е казвал.
Корбет се загледа някъде над главата на Пазача. Спомни си онази възпоменателна книга, която бе видял в стаята на абат Стивън, всъщност един псалтир за мъртвите: в него бяха включени поменици на имената на покойниците, които абатът трябваше да споменава по време на литургия. Този Пазач беше един от тях — точно така, името Сейлиъм също беше вписано! След като лейди Маргарет бе споменала това име, Корбет си спомни, че бе видял и запис за Елоиз Аржантьой.
— Коя е била тя? Пазача поклати глава:
— Наистина не знам, сър Хю! Млада благородничка, живяла в някакъв замък, където сър Стивън се запознал с нея. Имала крехко здраве и не желаела да има нищо общо с него. Влязла в манастир и умряла там, докато сър Стивън странствал, за да търси сър Реджиналд.
— А ловджийският рог?
— А! — Върху лицето на Пазача се изписа усмивка. — Сър Стивън обичаше да го прави. Когато доближаваше замъка, винаги изсвирваше три пъти дълго, а Реджиналд отговаряше. Така си припомняха една от онези легенди за рицарите, които се бият в долината и се призовават един друг за помощ. Te обичаха такива неща — замислено добави Пазача. — Правеха се, че са рицари от братството на Кръглата маса на крал Артур или на паладини на Карл Велики22.
— Паладини на Карл Велики ли? — повтори думите му Корбет. — За един управител ти си твърде начетен!
— Когато бях юноша, сър Реджиналд ме учеше. По време на пътуванията си научих още повече.
— Значи, не вярваш в призраци и демонични ездачи? Или че сър Джефри Мандевил язди на кон през блатата със своя легион от прокълнати души? Че той тръби на онзи тайнствен ловджийски рог?
— Странни неща стават тук, кралски пратенико!
— Не, не стават! — сухо отвърна Корбет. Той се наведе, за да бъде по-близо до него: — Мастър Сейлиъм, смирени отшелнико, Пазачо край портата, за човек, обърнал гръб на света, ти сякаш проявяваш прекалено голям интерес към него. Посещаваш абатството. Разговаряш с абат Стивън. Посещаваш също така и лейди Маргарет. Кой, според теб, надува ловджийския рог нощем? Не е някой призрак, някой пратеник от царството на ада. А може би си ти? Имаш ли ловджийски рог?
— Не ставай смешен! — отдръпна се Пазача, а върху лицето му се изписа упорство.
— А може да е Скарибрик разбойникът? Аз съм кралски служител — подчерта спокойно Корбет. — Сигурен съм, че ти познаваш Скарибрик. — Корбет се удари по бедрото. — Имах удоволствието да се срещна с него и неговите веселяци, докато се прибирахме.
— Помислих си, че изглеждаш раздърпан й опръскан с кал. — Пазача взе паницата си и я стисна. В ръцете му тя приличаше на играчка.
— Но не ме запита защо. Знаеше ли, че Скарибрик е в блатата, за да ме преследва? Да не би Скарибрик и веселяците му да бродят тук през нощта? Може би дават пари на един отшелник да мъти водите и да разпространява разкази за духове и таласъми в блатата? Да не би тук Скарибрик да се среща със своите приятели контрабандисти, с онези, които доставят неразрешени стоки по вода? Разбира се, нали ти се налага да живееш с тези хора. Да не би Скарибрик да ти подхвърля по някоя и друга монета, за да си затваряш очите? Да плетеш разкази, които да всяват страх?
— Никога не съм правил нищо лошо. Да, сър Хю, аз съм отшелник, но ходя тук и там. Опитвам се да живея в мир с всички, това е единственият начин.
— Ходил ли си да търсиш сър Реджиналд? — внезапно промени темата Корбет. — Искам да кажа, по време на скитанията си зад граница сигурно си разпитвал хората? В края на краищата един английски рицар, пътуващ сам, би трябвало да привлече нечие внимание!
— О, да, о, да! — заломоти Пазача. — В Северна Франция и Германия чух слухове, шушукания, но те не доведоха до никъде.
Корбет погледна надолу. Отвън се чуваше как Чансън потропва с крака, за да се сгрее и пръхтенето на конете, които искаха да се върнат в топлата си конюшня. Кралският служител бе убеден, че се е натъкнал на някаква голяма загадка. Бе попаднал в лабиринт и се въртеше, без да намери изход от него. Убиецът би могъл да бъде този Пазач! Беше здрав и имаше достатъчно сили. Може би криеше тук някъде оръжия. Би могъл да прескочи стената на абатството и да причини ужасни злини. В един миг би могъл да е отшелник с безумен поглед, а в следващия — отмъстителен и опасен. Корбет се запита какво ли прави Ранулф. Имаше смътни подозрения, обаче в такива случаи Ранулф се държеше като независим човек със свое собствено чувство за справедливост. Ранулф-ат-Нюгейт никога не допускаше да го нападат безнаказано.
22
Намек за средновековната поема „Песен за Ролан“. Паладините били доблестни рицари, беззаветно предани на Карл. Особено важно място между тях заемат Ролан, племенник на императора, и неговият приятел Оливие. — (Бел. прев.)