Младият монах побягна навън.
— Някога приорът Уолдо имаше маймуна! — отбеляза Древния. — Бог знае защо тогавашният абат му позволи да я държи, защото тя се катереше навсякъде, а и привичките й не бяха от най-чистите. — Брат Люк отпрати към Корбет усмивка, която разкриваше червените му венци. — Но същото може да се каже и за много чеда Божии. Заповядай, заповядай! — Той посочи с ръка една скамейка край другата стена. — Вземи я и седни. Имам малко вино.
Корбет отрицателно поклати глава. Той и Ранулф седнаха като ученици пред учителя си.
— Помислих си, че ще дойдеш! Помислих си, че ще дойдеш!
Един костелив пръст се насочи към лицето на Корбет.
— Защо, брате?
— Заради смъртта — заради убийствата! Винаги съм казвал, че това е нечестиво място.
— „Сейнт Мартин’с“ ли?
— Не, кралски служителю, тресавището!
— Бедният абат Стивън! Ти беше негов изповедник, нали?
— Да, изслушвах греховете му и го изповядвах. Но преди да попиташ, кралски служителю, трябва да знаеш, че нищо не мога да ти кажа. Не са ми останали много дни: ако един свещеник наруши тайната на изповедта, прави грях, за който ще гори в адския огън.
— И все пак, какъв човек беше той? — попита Ранулф.
— Ами, човек като човек. — Брат Люк отметна глава и се задави от смях. — Беше като теб и мен, Червенокоси! — Той изпитателно се вгледа в Ранулф. — Войн по рождение, а? Обзалагам се, че дамите те харесват. — Той се потупа по корема. — Мен също ме харесваха. Игрив, така ме наричаха, пъргав играч! Да, танцувах по облените от луната зелени морави и слушах дрънкането на лютнята и гласа на звънчетата.
Корбет погледна към Ранулф и му смигна.
— Но за да отговоря на въпроса ти — брат Люк издаде напред брадичката си, — абат Стивън беше добър човек, но нещо, сторено в миналото, много го измъчваше. В много отношения беше грешник, дори голям грешник. Точно затова се чувствах добре с него, защото и аз съм грешник.
— Говорил ли ти е някога за Елоиз Аржантьой? Брат Люк студено отвърна на погледа му.
— А говорил ли е някога за Реджиналд Харкорт? Същият твърд поглед.
— А някога споменавал ли е някакво колело? — настоя Корбет.
— Да, но по време на изповед. — Ръката му, с изпъкнали вени и покрита с кафяви петна, стисна ръката на Корбет. Очите на стария монах го загледаха по-меко. — Добрият Господ и Неговата Света майка виждат, че ти се е паднала тежка задача, но все пак аз мога да говоря само за онова, което не съм чувал в изповедалнята.
— Защо е станал заклинател? — попита Ранулф.
— Е, на това мога да отговоря! Попитах го същото. Стивън имаше съмнения, тежки съмнения относно всичко! Понякога мислеше, че след смъртта няма нищо, освен угасване: нито небе, нито ад, нито чистилище, нито Бог, нито демони. Затова бе решил, че ако докаже съществуването на демоните, това би могло да значи нещо.
Корбет кимна. И преди бе чувал същото, не само за абат Стивън, но и за други, които се бореха за вярата си. Така му бе казал поверително един духовник: „Ако има ад, трябва да има и рай.“
— Той се опитваше сам да се убеди — продължи брат Люк. — Както се казва в Символа на вярата: „Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо“. Искаше да разсее мъглата, която заслепява душите ни. Предполагам, че е търсил истината.
— А Кървавата ливада?
Главата на стария духовник отново клюмна надолу:
— Мога да ти кажа само толкова. Абат Стивън се кълнеше, че докато е жив, погребалната молитва няма да бъде отворена. По този въпрос беше непреклонен. Аз не… — Гласът му се прекърши: — Говорих достатъчно. — Той въздъхна.
— А нещо за дните, преди да умре? — продължи да пита Корбет.
Старият духовник облиза устните си:
— Да, дойде при мен развълнуван и угрижен. Мрак обгръщаше ума, сърцето и душата му. Мога да ти го кажа, кралски служителю, и не съм го казвал никому другиму — ако ти не беше дошъл при мене, предполагам, че щях да накарам да те повикат.
Корбет затаи дъх. Виждаше как старият монах се разкъсва от страха, че нарушава тайната на изповедта.
— Значи, в последните си дни абат Стивън не е дошъл за изповед?
— Не, служителю.
Старият монах се извърна, долната му челюст трепереше. Корбет грабна ръката му и леко я стисна:
— Трябва да ми помогнеш! Пролята е кръв. Душите на твоите братя, изпратени жестоко и непокаяни пред Божия съд, може и да не зоват за отмъщение, но зоват за правосъдие. Божието правосъдие трябва да се изпълни, а кралският закон да бъде спазен.
— Много добре! — Старият духовник стисна молитвената си броеница и прекара зърната й през пръстите си. — Абат Стивън коленичи пред мен. Той не изповяда греха си, обаче твърдеше, че един от братята му, човек, близък до него, го е обвинил в ужасно провинение, не срещу устава, а срещу Бога.