— Какво поиска Харкорт, когато дойде при теб?
— Прахове, лекове, някакъв чудодеен еликсир. В действителност, аз малко можех да му помогна.
— Сър Стивън Д’Обини знаеше ли за това? Брат Люк отрицателно поклати глава:
— Затова и Харкорт дойде тук. Каза, че по-скоро ще се довери на един монах, отколкото на някой местен лекар.
— И върна ли се при теб, след като се ожени за лейди Маргарет?
Старият монах сви рамене и започна да си играе със зърната на броеницата.
— Трябва да си бил тук, когато сър Стивън е постъпил в „Сейнт Мартин’с“?
— О, да!
— Тогава беше ли му изповедник?
Брат Люк поклати глава:
— В продължение на много години той ме избягваше. Трябва да призная, че бях изненадан както от промяната в него, така и от бързото му израстване, но той скоро доказа, че е благочестив монах. — Старецът замълча за известно време. — Повече от това не мога да ти кажа, сър Хю.
Старецът затвори очи и започна да прехвърля зърнатата на броеницата през пръстите си. Седеше прегърбен, сякаш разговорът го бе изморил. Корбет и Ранулф му благодариха, станаха и върнаха скамейката на мястото й.
— Не мога да наруша обета си.
Корбет се извърна. Брат Люк продължаваше да седи със затворени очи.
— Тези кървави убийства, сър Хю. Ще продължат ли?
— Не знам, точно това се опитвам да открия.
— Търси в миналото! — прошепна старият духовник. — Ние посяваме греховете си като зърна. Te пускат корени и лежат заспали, но когато му дойде времето, изникват като черен стрък, а листата им са тлъсти, натегнали от зло. — Отвори очи: — Желая ти всичко най-добро, кралски служителю. Нека Бог да бъде с вас.
Брат Люк направи знак за благослов във въздуха, докато Корбет отваряше вратата, за да си тръгне.
Приорът Кътбърт коленичи върху студените плочи на пода на килията си. Беше заключил и залостил вратата. Огънят в огнището се бе превърнал в тъмна пепел, мангалите не бяха запалени. Приорът бе свалил расото и долната си риза. Острите камъни от настилката се забиваха в костеливите му колена. Притискаше с мъка краката си към леденостудения под. На стената над него, на едно огромно разпятие, Христос, сгърчен в агония, се взираше надолу към монаха. Приорът Кътбърт взе бича, затвори уста, стисна зъби и започна да нанася удари по дясното и лявото си рамо. Дори тук, в тъмнината на килията му, демоните не го напускаха. Той удряше отново и отново, докато в съзнанието му ръмжащи грифони изскачаха от пламъците, а един тъмен тунел плюеше демони-кръвопийци, чиито коси се гърчеха като змии. Приорът Кътбърт отвори очи. Насили се да вдигне поглед към разпятието. Беше извършил смъртен грях.
— Меа culpa! Mea culpa! — Той се удари в гърдите. — Виновен съм! Виновен съм!
Трябваше да се покае, да осъди властолюбието и алчността си. Само да можеше да върне времето обратно! Остави бичът да падне на пода. Имаше чувството, че грехът го задушава и го е покрил отвсякъде. Около него се тълпяха неговите ужасяващи последици: сгърченото тяло на котката, провиснало от преградата пред олтара; страховитата смърт, застигнала неговите братя; огнените стрели, пронизващи нощния въздух; шепотът и брътвежите. Съветът не бе свършил никаква работа. Приличаха повече на изплашени зайци, криещи се в килиите си, изплашени от сенките, самотата и дългата нощ. Приорът Кътбърт не можеше да спре треперенето си. Той се изправи с мъка, обу сандалите си и навлече расото. Силно чукане по вратата на килията му го накара да трепне.
— Имам работа! — извика той.
— И аз идвам по работа, отче приоре!
Приорът Кътбърт простена отчаяно: беше онзи кралски служител с острия си взор и пороя от въпроси.
— Зает съм! — самият Кътбърт съзнаваше колко силно трепери гласът му.
— Отче, трябва спешно да говоря с теб!
Приорът Кътбърт ритна бича под една скамейка и като прекоси килията си, вдигна резето и отключи вратата. Ранулф и Чансън стояха на прага като ангели-отмъстители. Само един поглед върху лицето на сър Хю накара приорът Кътбърт да разбере, че този път ще трябва да каже истината.
— Мисля, че ще е най-добре да влезем вътре. Приорът се отдръпна встрани. После затвори вратата зад тях.
— Дявол да го вземе! — Ранулф плесна с ръце. — В стаята е студено!
Корбет вече бе прекосил помещението и гледаше втренчено надолу към мястото, където бе коленичил приорът.
— Кръв! — промърмори той.
Корбет се наведе и заопипва пода с облечените си в ръкавици ръце. Той зърна бича под скамейката, извади го и го вдигна.
— Аз не съм монах, отче приоре — каза тихо той, — а само един кралски служител, който търси истината.